Аннотация
Началото на един нов век винаги е свързано с големи надежди и очаквания. Нека само си припомним, че когато през 1968 г. Стенли Кубрик и Артър Кларк (за когото ще стане дума и по-долу) създадоха филма „2001: една одисея в космоса“, никой не се съмняваше, че ни представят едно реално бъдеще с лунни бази, пътнически рейсове в космоса и полети до най-далечните планети на Слънчевата система.
Уви, дългоочакваният Милениум дойде и отмина, без да го запомним с нищо особено, освен споровете дали не бе отпразнуван с една година по-рано. Останаха несбъднатите надежди. Навярно с подобни настроения е бил посрещнат и миналият ХХ век. По онова време оптимизмът е подклаждан от прогнозите (често удивително точни) на Жул Верн. Но заедно с тях идва и дълбоката тревога от прекрачването в един свят на глобални, а често и вселенски проблеми. Младият Хърбърт Уелс току-що е положил началото на съвременната фантастика с мрачната си антиутопия „Машината на времето“. И не е само Уелс – той просто е най-звучният глас в един литературен хор на дълбоката, почти подсъзнателна тревога за мястото на човека в битието. И ако Уелс е остър и звучен като зов на тръба, то един друг автор от началото на миналия век отеква впечатляващо и тържествено като звън на далечна камбана. Това е
Патриархът Дънсейни
Или, ако трябва да го представим с пълното му име – Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878–1957). Не ще и дума, солидно име на достоен ирландски аристократ и извънредно плодовит поет и писател. Но дори краткият му литературен псевдоним Лорд Дънсейни е почти неизвестен за българския читател – един недопустим пропуск, защото става дума ни повече, ни по-малко за родоначалника на съвременното фентъзи.
Как, ще възкликне тук някой, нима родоначалникът не е Толкин?
Не е.
...
Още един автор на разкази на ужаса признава влиянието на Дънсейни с думите: „Имам творби в стил „Едгар По“ и творби в стил „Дънсейни“ – но уви, къде са творбите в мой собствен стил?“ Казал го е не кой да е, а самият
Лъвкрат – ужас на малки глътки
Тук, в нарушение на академичните правила, ще споделя един личен спомен. Беше в годините след Чернобил, когато информационната завеса постепенно се разкъсваше и до нас започваха да достигат странни и зловещи разкази за ядрената катастрофа. Обезлюдени села, мутации у животните и хората, изродени плевели с фантастични форми и цветове... Всичко това звучеше като разказ на ужаса. И в същото време не можех да прогоня чувството, че вече познавам отнякъде този неопределен, безмълвен страх, пропил далечните земи на Украйна и Белорусия.
После си припомних една новела и едно име – „Цветът от космоса“ на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Разбира се, в това произведение, писано през 1927 г., не ставаше дума за радиация. Но всичко останало беше там, едва ли не дума по дума. Лъвкрафт, този Достоевски на фантастиката, бе предвидил сблъсъка на безпомощния човек с чудовищни природни сили, които носят нещо по-страшно от смъртта.
...
Ходжсън, поетът на мрачните вселени
В обширното си есе „Свръхестественият ужас в литературата“, писано в началото на 30-те години на миналия век, Лъвкрафт споменава един вече позабравен по онова време автор:
...в творчеството на Уилям Хоуп Ходжсън, известен днес далеч помалко, отколкото заслужава, откриваме огромна мощ в намеците за дебнещи светове и същества, скрити зад повърхността на привидно обичайния живот. Въпреки склонността си към сантиментални представи за вселената и човешките връзки с нея, Ходжсън отстъпва може би само на Олджърнън Блекууд в своя сериозен подход към нереално-то. Малцина могат да се мерят с него в описанието на безименни сили и дебнещи чудовища, изградено чрез случайни намеци и дребни подробности, или в създаването на усещане за нещо призрачно и свръхестествено, витаещо из дадени области или здания.
Навярно този анализ е твърде академичен. В триото на „бащите на ужаса“, след саможивия американец и достопочтения ирландски лорд, идва колоритният образ на английския авантюрист Ходжсън, роден в бедно свещеническо семейство през 1877 г. След смъртта на баща си малолетният Уилям се насочва към флота и открива всички несгоди и грубости на корабния живот. Сблъсъкът с физическото насилие го вдъхновява да разработи програма за телесно усъвършенстване и самозащита, която го превръща от жертва в страшилище за побойниците.
...
Така приключва разказът за тримата тъй различни автори на странното и необикновеното. Но историята никога не свършва. Един друг млад лейтенант на име Джон Роналд Руъл Толкин ще оцелее в ада на войната и ще поеме щафетата...
Комментарии к книге "Бащите на ужаса"