Николай Теллалов
10⁻⁹
Нано
ПОСВЕЩАВАМ книгата на онова бъдеще, което и да се случи, може и да не ме дочака
Част първа
Натрупване
1.
ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години
МЯСТО: Вилна зона на около 45 км от столицата на малък европейски регион
Поточето тихо плиска, възбудено ромоли, радва се — ти си идваш пак! Шушнат и дърветата, надвесили корони над пътеката, превръщайки я в зелен тунел — здравей отново! Шумят сухо окапалите листа под краката, разгъва се като вълшебно килимче познатата пътека — завърна се, завърна се!… И зад завоя чака старата къщурка, тръпне, въздиша — стопанинът си идва!…
… Какви глупости. Ручеят просто си бълбука по камъните, дърветата просто издават шум с листата си, разклатени от сойката, погледнала надолу с едно око и отлетяла. Ако не е тя, вятърът ще разлюлее клона. И нито пътеката примира от радост, нито къщата „чака“. Тя просто си е там, просто я има. Както и всичко останало наоколо — просто го има и толкоз.
Мен обаче скоро няма да ме има. Затова идвам тук — като престарял звяр, да се свра в старата си бърлога, сякаш криейки се от смъртта. Тя обаче има навика да наднича навсякъде и никога нищо не пропуска. Затова е глупаво да търся скривалище от нея. И не търся. Друго ми трябва — убежище от света, откъсване от шума и радостта, от грозотата и кънтящата тишина на самотата, толкова осезаема, когато си сред хората. За да ми е по-лесно да приема напускането на живота. Колкото и мъчен, горчив и противен да е често той, предстоящата раздяла все още всява унизителен страх. А не бива.
Разумните същества трябва да си тръгват с достойнство, когато часът им наближи.
Пък и не е точно страх това, а притеснение, срам от старостта. И може би едно леко съжаление за неизпитаните неща, за пропуснатите неща, за недовършените неща.
Търся тук примирение и смирение с неотвратимото. Уединението помага да се постигне подобно състояние на духа. Защото и без това само дух е останал, плътта се предава все по-неудържимо.
Дошъл съм, за да си отида.
2.
ВРЕМЕ: Малко след това
МЯСТО: Същото място
Изглед — гърбички, гърбици и гърбища, всяко следващо е все по-бледо, забулено в мараня, разтворено във въздуха, слято с небето. А то е пусто, обширно и избеляло. Чудесен изглед. Хубава тераса. Заема половината от втория етаж, покривът пази от слънце и дъжд, хем си вътре в къщата, хем си отвън. Хубаво се дреме на широките пейки на терасата — покрити са с няколко ката черги. И тишината е различна, тишина сред случайно пропуснатото от човешките стада кътче съвсем бегло докосната, сиреч омърсена, природа. Свирука шепнешком ветрец, изпърха някоя птица, нададе изненадан глас и се шмугне обратно в гората. Избръмчи насекомо, понесло се нанякъде. И нищо друго.
Хубаво място за умиране, помисли си той и плъзна поглед изпод клепачите към ниската дървена маса до пейката. На нея лежеше малката му раница с няколкото купени на гарата сандвича, сгъваем нож, лични документи и бутилка минерална вода. А до нея — поостарял модел мобилен телефон, мазно лъщящ черен пистолет и купчинка жълти патрони.
Дали няма да боли? Може би трябваше да взема някакви приспивателни, с които да се отровя? — запита се съвсем равнодушно и лениво. Не бързаше. Искаше да си достави удоволствието да погледа залеза, после звездите, луната… и да се наспи на чист въздух. Будилникът на мобифона ще го събуди, за да посрещне изгрева. И тогава — пращане на съобщение до адвоката да отвори оставения плик със завещанието, в което обясняваше къде да го намерят, макар че му ставаше все по-безразлично какво ще се случи с мъртвото му тяло и колко ще престоява неоткрито.
И чак когато денят започне, ще опре дулото на оръжието в слепоочието си. Добре е проучил как точно да държи пистолета, за да не стане резил, а да призове смъртта бързо, точно и безболезнено. Правилно — не да я чака, а да й заповяда да го прибере. Да я накара да бъде послушна.
Затова си взе сандвичи с месо и подправки, абсолютно вредни за така нареченото му „здравословно състояние“. Сети се, че искаше да се запаси и с една хубава сочна ябълка. Е, жалко, ще мине без ябълка. Ако се напрегне малко, може да си спомни вкуса. Даже по-добре само да си го припомни, вместо да се мъчи да я гризе с остатъка разклатени зъби. Само ще го заболят венците, не, благодаря, малко ли ме е боляло приживе!
Усмихна се цинично. „Приживе“. Как звучи само…
Размърда се, за да се намести по-удобно. Може да си позволи дори да подремне. Таймерът на телефона е нагласен за времето на залеза, не бива да проспива последния си залез. В апаратчето има също така записани няколко любими мелодии, но тях ще послуша преди да натисне спусъка, след като се наслади на изгрева. Да, така ще е. Обичаше да планира нещата, които ще му се случват. И вероятно за първи път в плановете му нямаше грубо да нахълта непредвидена промяна по волята на външния свят. Същият свят, онази част от него, на която не й пукаше за неговите желания и стремежи. Нека й. Вече няма да се гаври безучастно с него, няма да го кара да върши неща, които не иска. Да, тази част ще пребъде и след като пистолетът гръмне. И какво от това? Като цяло всемирът все пак е по-добър, макар също да е равнодушен и към него, и към самия себе си. Лошата страна на живота пък в действителност не е чак толкова голяма, само така изглежда, защото си вътре в нея, в най-добрия случай — близо до нея, в обсега й. И затова често засенчва всичко останало. Но тук, на терасата с изглед към планините, въоръженият му с очила взор успява да отдалечи гадното и нищожното, суетното и арогантното, да го запрати отвъд хоризонта, да го смали до прашинка… за да съзерцава със задоволство по-приятния дял на света. И да се слива с него, да се разтваря като планинските гърбици в небесата, а после решително да постави уместната оловна точка на процеса.