— Не си. Загубих ги преди много години, още преди да те интервюира онзи млад маймуняк от списанието ми. — Атанас сърдито избърса очи. — Как ти е малкото име? Не го запомних още тогава.
— Добромир — подсмихна се гостенинът. — Колко подходящо, нали?
Разсмяха се.
— Добре, Добромире — каза, забавлявайки се с играта на думите, Атанас. — Ще си помисля. А ти… що не се настаниш в спалнята отляво? Да си починеш, нищо че не ти трябва почивка. НА МЕН ми е необходима.
— Става. Обаче преди това мисля да отскоча долу до селото да напазарувам разни лоши неща за ядене като месища, вина, сладкиши… — Той се изправи, разкърши снага. — И… би ли ми дал пистолета?
— Стига, Сантов! Сам го каза — не сме хлапета!
5.
ВРЕМЕ: След трийсет и две години
МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус
Маневрирането в космоса трудно се опазва от бдителни наблюдатели, които тършуват из всички честоти на спектъра и притежават уреди с висока разделителна способност на значителни разстояния. И причината е реактивната струя, защото още не е измислен друг начин за пътуване в безвъздушното пространство, освен реактивният. Разбира се, алтернативата „слънчево ветрило“ не се брои — уредбата за впрягане на протонния вятър и други видове плазма, изтичащи от Слънцето, е гигантско съоръжение и изисква отразяващи повърхнини, забележими от милиони, че и милиарди километри. Остава добрият стар ракетен принцип — работно тяло се изхвърля през дюзите… и се превръща в издайническа опашка, дори да не е загрято до висока температура. Във вакуума и неутралните атоми започват да отвръщат на космическите лъчи в радиодиапазона — светват на екраните на всеки радиотелескоп. Ами ако са в нищожни количества? Пак същото — радиотелескопът може да е ЧУВСТВИТЕЛЕН… или да се намира твърде БЛИЗО. Или и двете.
Затова рейдер-капсулата не блъвна нищо от соплата на двигателя си, те и без това бяха затворени като хриле на риба. Мощна пружина изстреля в пространството оловна топка, покрита със слой стелт-асемблери, невидима за нищо, освен за най-чувствителните масови детектори, измерващи топологичните деформации на пространство-времето… които не „виждаха“ тела с маса под няколко тона.
Капсулата тежеше много по-малко от тон, затова и изстрелването на гюлето с прецизно изчислена маса я тласна в противоположна посока — точно премерено накъде и с необходимата скорост. Така ставаше скритото промъкване към жертвата.
Ами топката олово? Асемблерите след време ще премахнат лъчепоглъщащия слой и ще сглобят предавател, който ще записука по конвенционалните навигационни честоти, имитирайки маркирано с радиофар метеоритно тяло. Такива фарове през периода на краткия ентусиазъм скоро след Пробива бяха разпръснати из Слънчевата система, за да посочват на многобройните космически пътешественици и жители (предполагало се е, че ще са многобройни) местоположението на евентуално опасните за тях „космически рифове“. Не че на Командването му пукаше дали някой ще се надене на гюлето при скорост на сближаване от няколко километра в секунда. Но навярно тогава се е намесил неизвестен научен съветник към щаба, очевидно съвестлив и добър човек, който съумял да убеди държавното и военно ръководство, че е наложително да „засветят“ изкуствения метеорит, като преувеличил вероятността пострадали от сблъсъка да се окажат космически обекти на самия Блок. Господ да го поживи за старанието.
Капсулата бавно се сближаваше с астероида, зорко наблюдавайки го с всичките си сензори. Информацията се обработваше и част от нея Контрол-процесорът споделяше с командира — само каквото му се полага да знае. Той на свой ред съобщаваше на двамата си подчинени минимума необходима им информация. По този начин бойците се поддържаха в готовност да реагират мигновено при промяна в обстановката. А тя наистина можеше да се промени за секунди.
Обектът представляваше правилен многостен от типа „футболна топка“ с диаметър близо два километра и обща маса почти седем милиарда тона. Някога, преди не повече от трийсет и не по-малко от три години, астероидополисът не е имал сегашната си правилна форма, вероятно е приличал на картоф с остри каменисти ръбове и редки заоблени локални формации — следи от стапяне на материала вследствие на сблъсък с други дребни небесни тела. Със сигурност тогава е бил поне с трийсетина процента по-масивен. Но мириадите наномашини, посеяни в мъртвия му скален обем, радикално са го префасонирали на ниво атоми и молекули. Използвали са леките химически елементи като работно тяло за йонни двигатели, за да коригират орбитата му, да нормализират собствения въртящ момент. Отворили са кухини за живеене и за производствени помещения, напълнили са ги с атмосфера, макар това да не е задължително. Рехавата астероидна скала се превърнала в гигантски дом от здрав минерал с високоподредена кристална решетка и сложен химичен състав, в който преобладават силикати, въглеродни и полиметални съединения, дом с хиляди просторни помещения, стотици километри коридори, шахти, тръбопроводи и енергопроводи, информационна инфраструктура, холдери за резерви от различни нужни вещества — например вода и кислород, метали и неметали. Повърхността е осеяна с несъкрушими прозорци, мембранни шлюзове и обикновени нехерметични излази, топлинни отдушници и дюзи за маневриране и изхвърляне на материя, от която жителите-собственици на астероидополиса желаят да се отърват — радиоактивни изотопи, например. Това са съоръженията на макроравнище. Защото повърхността бъка от сензори и електропроводими вериги, образуващи антени на радиотелескопи, разнообразни детектори и комуникационни средства за общуване с други такива космически градове и дори със самата Земя.