Репликантът стоеше. Нещо повече — пиеше чай, замислено втренчен в телевизора.
Наистина ли така изглеждам отстрани? Хм. Не е толкова зле.
— Ще го усетят ли? — попита приятелката си.
— Не веднага. Не очакват някой да ти е дал репликатори за построяване на физически двойници. Сега ще му направя смартмобил и след двайсет минути може да потегля… Ако искаш, ще го отпратя навън. Струва ми се, че те… нервира.
Атанас усети, че тя бе на път да каже „притеснява“. Прокашля се.
— Значи, по принцип, не е нещо съвсем изненадващо, двойниците, нали? — поиска да узнае.
— Не е, когато ги правят за сексуални играчки или домашна прислуга. Разкрият ли го, веднага ще се досетят, че гласиш нещо още по-незаконно от пращане на двойник на обществено място.
Атанас се поколеба и реши да не задълбава. Уточни делово:
— Колко време имаме?
— Половин час да стигне до Съдебната палата. Според процедурата разпитът на свидетелите ще започне около двайсет минути след началото на заседанието. Двойникът ти ще помоли да е последен, защото адвокатът-настойник уж е ангажиран, така може да ни спечели един час. Но нататък само пет минути — и е разобличен, защото не е много сложно програмиран.
— Не можа ли…
— Не! По закон двойникът подлежи на унищожение. Ако му дам повече ресурси за интелектуални операции, ще е близък до осъзнаване, което е равнозначно да съм пратила на смърт живо същество! Нека дизасемблират обикновен компютър, а не да убият примитивен и ограничен ИИ.
— О… прости, наистина не съобразих къде е границата…
Лидия стисна ръката му. Продължи:
— След разобличаването има най-много двайсет минути за реагиране и пристигане на полицейски патрул дотук. Значи — два часа преднина. При повече късмет — два часа и половина. Започне ли разпитът, ще изключа позициониращата система на телесния ти смартуер, това може да ги пообърка за кратко къде всъщност се намираш. Но със сигурност ще насочат насам група за задържане. Моментално ще потърсят Филип. И той няма да има друг изход, освен да ни издаде.
След кратко мълчание Атанас попита:
— Нарочно е било, нали? Да вземеш лицето на Мария Магдалина. Имала си намерението да „съгрешиш“. Да се разбунтуваш против правилата.
— Имах. Но намерението не би се превърнало в действие, ако не бях срещнала човека-повод да… съгреша. — Звънко се разсмя. — Без грях няма светици, нали?
Балонът изглеждаше повече от чудато. Издуваше се нагоре, черен и лъскав като стопен катран от гърловината на гондолата, потрепваше, плашещо тънък като сапунен мехур, но само на два човешки боя височина започваше да мами очите, защото ставаше прозрачен като целофан, увил букет от синкави цветя с бели стебла и листа — небето и облаците. А малко по-нависоко сякаш се разтваряше в синевата, украсена с белите къделки. Оптичният камуфлаж, да, напомни си Атанас.
За негова изненада, въпреки че асемблирането на апарата за бягство в космоса вървеше в ускорено темпо, наномашините отделяха удивително малко топлина, а и тя се насочваше към загряването на въздушно-водородната смес в балона.
— Конструирах термоасемблери — обясни Лидия, — които отнемат повечето топлина от основната функционална маса.
— Досещах се за такава възможност — кимна Атанас.
— Принципно е възможно да се постигне почти идеален баланс между отделящите и абсорбиращите топлина репликатори — добави тя. — Тогава трансформации на съществуващи смарт-обекти, при положение че става под определена гранична скорост на преобразяване, както и механосинтезът като цяло, ще протичат практически без екзотермични ефекти. Ако ще е необходимо форсиране на процеса, излишната топлина ще се отвежда от инфрачервени микролазери. Въпрос на по-прецизен интерфейс за управление на асемблерите…
Атанас кимна. Двойникът беше отлетял преди по-малко от трийсет минути, гондолата бе почти завършена. Лидия каза, че най-пипкавото е изграждането на сложната камуфлажна структура на бронята на апарата — там не трябваше да има никакви грешки в кристалната решетка, нито един дефект сред безбройните редици атоми и молекули… От последното уточнение на Атанас леко му се замая главата, когато се опита да си го представи. Беше… повече от впечатляващо. При това в уж нищожни физически размери.
Не са чак нищожни, рече си, надничайки през люка в подалата се от почвата като антрацитена грудка гондола. Нищожното изгражда огромното… Изведнъж се засмя. Лидия обърна лице към него. През последните няколко часа кожата й бе станала удивително, чак неестествено гладка — андроидката пренастройваше тялото си за бягството.