— Помислих си за приказката „Дядо вади ряпа“ — каза Атанас, хилейки се.
Тя отвърна на усмивката.
После взе приготвения малък сак със скромен багаж. Направо не е за вярване с колко вещи сме намислили да скочим във вакуумните дълбини на космическия океан…
— Реших, че ще искаш да си вземеш оригинала — произнесе Лидия. Беше отворила сака и му показваше какво има вътре. Най-отгоре лежеше снимка с олющена рамка. Стара семейна фотография.
Този път мъката не го стисна за гърлото, само през сърцето повя лек тъжен ветрец, нежен и деликатен като крилцата на траурните дронове пеперуди на гробището. Но не пое риска да отвори уста и да потвърди гласно. Ограничи се с кимване.
Лидия го погали по бузата и се гмурна в гондолата — буквално скочи вътре като във вода, изящно, ловко и точно като рибка. Съвсем скоро и той щеше да е в състояние толкова прецизно да управлява тялото си. Е, като потенциал. Навикът щеше да се изгради по-бавно и постепенно…
Изникна куха мисъл дали ще остане ЧОВЕК при това положение — с кожа-скафандър, частично редуцирани вътрешни органи, нови технически макроимпланти вместо тях, с нанокомпютърна мрежа под черепа… Наистина кухо хрумване. Не тялото определя човешкото. Пък и антропоидната форма се запазва, поне формално. Ала все пак, що е то човек? Месо или Мисъл?…
А може би дори е време да престанем да сме хора, просветна му изведнъж. Може би човешкото е било просто какавидата на съществата, в които да се превърнем в крайна сметка?…
Би трябвало да съм щастлив и горд, че ми се е паднало да съществувам във времето на това събитие, разсъждаваше Атанас. Навярно стотици милиарди хора са живеели на земята преди този момент и никой от тях не е имал късмета да го дочака — преобразяването. Предците са платили с живота, мечтите и труда си за този дар, който сега лежи ей така, непотърсен от повечето им объркани от промяната потомци…
Нещо отвътре го разтърси и Атанас изгуби повече от четвърт минута, преди да отдели двете емоции, едната от които бе смътна тревога. И щом го осъзна, инстинктивно се озърна, за да потърси причината. За щастие, не задълба да я търси в себе си.
Защото не идеше отвътре.
— Лидия — повика полугласно. — Лиде, нормално ли е по това време да излиза мъгла?
Мъглата пълзеше по склоновете, шупваше по пътеката, провираше се между оголващите се есенни храсти и дървета, приближаваше се към оградата на къщата. И наглед бе уж обикновена, само дето тук и там блесна нереално отчетлива дъга на местата, случайно докоснати от пробил облаците слънчев лъч…
Мъглата втасваше и в нея Атанас привидя странни сенки, чудовищни сенки.
— Наноаерозол! — прошепна подалата глава през люка Лидия. Оттам, където беше, не можеше да види мъглата, но над Атанас пърхаше неин дрон-наблюдател, сиво като врабче колибри.
Атанас се вцепени. Насили се да помръдне. Завъртането му към Лидия се оказа по-бавно, мудно, тегаво, като че затруднено от съпротивлението на сякаш превърнатия в сироп въздух.
— Бягай…
Само това успя да изстиска от гърлото си.
Тя го гледаше с разширени очи.
— Бягай!
Не смееше да извика.
— Може да не са те видели, бягай! Умолявам те…
Прегъна се непохватно в кръста, сниши се и за една твърде кратка и безпаметна секунда си стиснаха ръцете. Не остана време за целувка. Лидия се накани нещо да каже, но той пак изхриптя „бягай!“ и конвулсивно се изправи. Дори не сколаса да забележи как любимата му се подчини на призива — само нещо изшумоли в тревата, сякаш андроидката се бе превърнала в чевръсто подплашено гущерче.
Дано не са я забелязали…
Трябва да ги задържа…
Мъглата плъзна стремителни псевдоподии към балона, оформи купол от тънка пара над двора, но спря на метри от оградата. От мътилката бавно изникваха сенките на чудовищата.
Вероятно ги наричаха завроходи, а това, което пристъпи и протегна зъбата муцуна към втрещения Атанас, навярно се именуваше „тиранотанк“. Хълбоците бяха украсени със сякаш естествени шарки, оформящи емблемата на Панфедерацията. Нокти, мускули, дъх — като в най-добрите филми за динозаври. Наистина смазващ психологически ефект. Атавистичните страхове от най-старите кътчета на нервната система сковаваха тялото по-сигурно от пранги и белезници. И в същото време — заплашително, но не директно агресивно поведение на чудовището, така че да не се тласне жертвата към границата, отвъд която е паниката и естествената реакция — спасяване през глава, хукване накъдето видят, а те не виждат добре от потреса, очите…
Под челната кост на грамадната глава на тиранозавъра прозираше малка кабина като кокпит на самолет.