Вътре седеше полицай с шлем, пред гърдите му бледо святкаха холограмни графики. Тиранотанкът отвори паст, лъхна горещ въздух с миризма на мърша, но не чак толкова автентичен и интензивен, че да предизвика повръщане. Дизайнерите не са се скъпили на подробности, не са пестили детайли — дори свиването и разширяването на зениците на чудовището, лигите по кинжалните зъби…
Животинската част в Атанас се сви в очакване на оглушителен рев, но между кошмарните зъби премина нормално силен човешки глас, който звучеше малко сърдито, много внушително и достатъчно безстрастно:
— Господине, арестуван сте за незаконно боравене с нелегален смартуер. Моля, предайте се доброволно, което ще се вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство…
Трябва да ги задържа… Но как?!
Почувства странен сърбеж в главата и тялото си. Аха, опитват се да вземат под контрол наноимплантите му, използвайки вградените в нанопродуктите кодове за лицензиране. Да-да. И все пак… не усеща ли известно отпускане, сънлива тежест в главата и крайниците?…
— Господине, изберете от опциите на смартуера си позволяване на външен контрол. Отказът ще се третира като съпротива и ще ви въздействаме с масивен шок.
Преодолимо е, те нямат власт над него. Трябва обаче да ги задържи още малко, докато Лидия се измъкне. Но — как, как?… По дяволите, само губя време!… В опит да спечели няколко мига, той колебливо вдигна ръце — предавам се, ето.
Сети се внезапно какво трябва да направи. Новият интерфейс, разбира се!… Ала в същия миг от устата на тиранозавъра срещу Атанас бликна бистра лепкава течност, а отнякъде отстрани го халоса като преса нещо подобно на токов удар. Едновременно с това той закрещя наум към нимплантите си:
„Максимална защи…“
„… та!“
Отвори очи. Намираше се затворен в кристална прозрачна сфера, ръцете, краката, гърбът и главата бяха фиксирани от прозрачни ластари, част от черупката.
Напъна се и не можа да помръдне. Подвижни оставаха най-вече очите. Свали поглед надолу.
Очакваше да е гол, но не позна. Само обувките липсваха. И дрехите бяха придобили началния си вид — бели, обикновени. Като униформа на санитар в клиника за душевноболни. В лудница.
Отпред, на нивото на очите, зеленееше надпис от квадратно изписани букви. Май че бяха гравирани във вътрешността на черупката.
ПОДГОТОВКА ЗА НАНОАПЕРЕЗИС
Напъна се пак, но нищо не постигна.
Момент. Трябва да опитам чрез нимплантите…
Опитът предизвика остра болка, която го прониза като шиш. Имаше чувството, че нечия ръка е провлачила през всеки нерв шепа грапави дълги пружинки — от главата към петите и обратно.
— Не оказвайте съпротива! — чу студен женски глас. Глас на създание от женски пол, което е най-безчувствената кучка на света. Буквите по кристалната обвивка дублираха репликата, пулсираха в червено. — Не се мъчете да активирате незаконния си смартуер! Намирате се в режим на подготовка за наноаперезис и можете да предизвикате само нежелани болезнени усещания за себе си.
Атанас затвори очи. По дяволите. Усещаше, че е безнадеждно да се бори. Знаеше, че въпреки това трябва да се бори. Заради себе си, да съхрани достойнството си. Ала нямаше желание.
Дано Лидия им е избягала…
— Наноаперезис, процедурата започва.
Погледна надписа.
НАНОАПЕРЕЗИС НА НЕЗАКОНЕН СМАРТУЕР — 0% завършено
След малко процентът стана един. Два. Три. Ставаше мъчително бавно. Атанас отново затвори очи. Чувстваше се разсеян, но никакви други усещания не изпитваше. Не може просто така нищо да не чувствам. Вслуша се в себе си. Не. Нищо.
23% завършено
Нищо освен желание за сън. Вяло му се противопостави. Постепенно обаче забрави да се пази, но не заспа. Намираше се в плитка дрямка. Сякаш твърде уморен, за да заспи наистина.
— Наноаперезис приключен! — обади се синтетичният глас на мръсницата-програма. — Реимплантиране на смартуер стандартен пакет, съобразен с ограниченията на статуса на арестант и обвиняем в тежки престъпления.
След незнайно колко време:
— Реимплантация приключена. Резорбция на предпазната изолираща сфера. Арестант Атанасов, молим за извинение за причинени ви неприятни усещания. Можете да се движите.
Беше в килия. Висок таван, заоблени ъгли. Мека кремава тапицерия навсякъде. Част от нея свети — бяла светлина. Няма врата. От пода е пораснала маса със стол пред нея. Прозрачни.
Обходи килията, после седна. Постави ръце на плота и оброни тежката си глава върху опакото на китките. Как ми се спи. Колко искам да заспя.
Не беше много удобно за седене. Още по-малко — за спане.