Мислеше, че ще го изведат за съда от килията, дори разчиташе на това. Естествено, не за да се помъчи да бяга. Просто помещението за изолация му бе дотегнало. Дремна на пресекулки, но не се почувства по-добре.
Само след няколко часа се разочарова горчиво — съдът започна на място, едва ли не внезапно. Просто стената пред арестанта изведнъж просветля и се превърна в екран. Слисан, Атанас надничаше в подобие на заседателна зала с други екрани по стените. Замаян, той пропусна встъпителните думи, понеже не го накараха да стане при появата върху екраните на правосъдните чиновници. Съзнанието му сякаш се включи със закъснение, за да чуе:
— … Адам Дензъл Шкловски, известен също с никнейм Ален Делон, Аргирос Долянос, Архиепископ на Дижон, АлаДин номер Пет, Адски Демагог и АД, обвинен сте по раздел трети, параграфи…
Атанас потърси с очи подсъдимия. Нанодилърът не приличаше на Ален Делон, а по-скоро на Луи дьо Финес, само че млад. Млад, но елегантно маскиран като старец. Нанодилърът очевидно е обичал да прави впечатление с външността си — естетично грозна, незабележима в първия момент, но незабравима впоследствие. Той тъжно се усмихна на Атанас. Когато заговори, устните му не мърдаха в синхрон с чуваните думи. Машинен превод в реално време, досети се Атанас. И после си спомни, че подсъдимият не е в същата сграда, дори не в същия град, а на хиляди километри, в бившата Канада.
Подсъдимият не се призна за виновен, макар да се съгласи, че е нарушил закони „без морална стойност“. Канеше се да каже още нещо, ала го прекъснаха. Намеси се човек от друг екран, който посочи към Атанас:
— Ваша чест, процедурно уточнение. Свидетелят няма адвокат-настойник, на какъвто има право.
Лицата на съдиите се втренчиха в Атанас, който със закъснение разлепи устни:
— Аз… Искам адвоката си Филип Кремен.
— Невъзможно — сухо проговори един тип, май че беше прокурорът. — Филип Кремен се оттегли в тримесечна доброволна стаза.
— Ще ви назначим служебен защитник, който, ако не възразявате, ще пази интересите ви на процеса, в който сте обвиняем — безразлично промълви съдията. Атанас едва сега забеляза, че е облечен с тога и екранът му заемаше централна позиция в „залата“.
След няколко разменени реплики, по време на които Атанас се разсея, започна разпитът.
— Познавате ли обвиняемия Адам Д. Шкловски? — поиска да научи прокурорът.
Атанас се поколеба едва миг.
— Не! — заяви твърдо. Стори му се, че обвинителят се стъписа.
— Отричате ли, че сте получавали послания от него във вид на електронна поща? — тонът на прокурора все още бе равен и сдържан.
— Отричам.
Атанас почувства окуражаващ прилив на весел яд. Обвинителят обаче игнорира отговора и продължи настъпателно:
— От него ли получихте техносеме за построяване на апарат за излаз в космоса?
Атанас сви рамене.
— Не.
Прокурорът не се предаваше:
— От него ли получихте код за разбиване на лиценза на телесния ви смартуер?
— Не.
Настъпи пауза. Обвинителят картинно въздъхна.
— Атанасов. Доказателствата са против вас. Осъзнавате ли, че към обвиненията ви ще бъде добавено и лъжесвидетелство?
— Осъзнавам — бавно отвърна Атанас, — че ме карате да клеветя човек, когото за първи път виждам.
— Запознайте свидетеля с доказателствата — с лек оттенък на недоволство поиска прокурорът.
Атанас се престори, че разглежда изникналите във въздуха холографски страници.
— Ще промените ли показанията си? — запита обвинителят.
— Не.
Прокурорът вдигна ръце. Защитникът на Шкповски нямаше въпроси и съдията отегчено заяви, че разпитът е приключил. И сега какво? — запита се Атанас с интерес. Забеляза, че Адам леко му кимна. Сякаш искаше да каже: кураж, приятел. Нямаше смисъл да им се опъваш и да си създаваш излишни проблеми, но ти благодаря за жеста.
Атанас понечи също да му кимне, но закъсня — екранът на събрата му по печална съдба угасна. В следващия миг се смениха и лицата на другите екрани. Комай никой тук не обичаше да протака нещата и отново го свариха неподготвен.
Приставът обяви:
— Гледа се дело номер 7 за септември месец година трийсет и първа от Пробива. Обвиняем Атанасов, Атанас Атанасов, регион Европа. Обвинен по раздел три, параграфи…
Атанас се отнесе. Слабо го вълнуваха точките на обвинението. Все пак даваше ухо и с радост, която потисна, за да не му проличи, разбра, че името на Лидия не фигурира в документите по процеса, нито като съучастник, нито като свидетел дори. Отпусна се. Всичко останало според него бяха бели кахъри. Тормозеше го само едно — дали са се запазили направените досега синапсограми. Май ще трябва да попитам адвоката си…