През почивката попита защитника си, някой си господин Фогел, за това. Онзи го погледна странно от екрана си.
— Запазени са, естествено, те са лична собственост…
— Чудесно! — не се сдържа Атанас.
— … но нямате нимплант за четенето им. Можете да си го купите… след време.
— Не може ли сега? Имам пари.
Служебният адвокат доста сносно изрази съчувствие, докато попарваше надеждите на своя клиент:
— Вече нямате. Сметката ви е нулирана в качеството на глоба за деянията ви.
— Вече? Без да съм признат за виновен? — учуди се Атанас.
— Всъщност… вече произнесоха присъдата — виновен сте. Трябваше да внимавате.
Атанас почувства някаква кухина в гърдите.
— Но тогава… защо обявиха почивка?
— Признаха ви за виновен — търпеливо повтори адвокатът Фогел. — След почивката ще ви кажат какво ще е наказанието.
— Каквото и да е то, оспорете го! — поиска веднага Атанас. Вече се сърдеше на пристъпа си на малодушие. Признат за виновен, чудо голямо… пред съвестта си не съм виновен. Дреме ми!
Ала явно му дремеше. Иначе не би се чувствал толкова неуютно и гузно, все едно се е изложил на публично място. Пусти навици на цивилизован човек…
— Добре, но… — внимателно промълви защитникът.
— Оспорвайте и толкоз! — тросна се Атанас. — Нали имам право на апелация?
Фогел почти възнегодува на саркастичния тон на осъдения:
— Естествено!
— Ще обжалваме, докато можем — заяви Атанас непреклонно.
— Надали ще е възможно… Целя просто отлагане на наказанието, не оправдаване.
Атанас почувства лицето си горещо, пламнало.
— Очевидно сте некадърен да ми го осигурите! — изсъска.
Адвокатът се изчерви. Може би също като клиента си — от яд.
— Хванат сте с неопровержими улики… — започна пуфтейки.
— Край на срещата — обяви безполовият глас на надзирателя.
Адвокатът вдигна глава, вслушваше се в нещо, недостъпно за подсъдимия. Погледна към Атанас, надникна му в очите.
— Наказанието ви е определено. Безсрочна принудителна стаза с меко форматиране на съзнанието. Аз… ще обжалвам, както искате, но не разчитайте на много… Евентуално можем да постигнем отмяна на форматирането, но двайсет и пет години ефективна стаза не ви мърда…
— Край на срещата — повтори бездушно машинният надзирател.
— Направете каквото можете! — провикна се Атанас към постепенно помръкващия екран. След секунда вече беше даже и формално сам. Екраните по стените се превърнаха в част от тапицерията на килията.
Вслуша се в настъпилата тишина. Избърса потта от челото си. Потропа с пръсти по плота на прозрачната маса. Стегнатото му зло лице изведнъж грейна за миг, пропука се от усмивка. Така и нищо не питаха за Лидия! Все наблягаха на това да си признае, че е взел техносемето от Адам Шкловски! Не посочиха да е имал съучастник! Не са я хванали! Ех, животът е хубав! Овладя лицето си. Надяна си мрачна маска.
Каза, кой знае защо адресирайки репликата си към тавана:
— Искам вода.
Гласов отговор не последва, но се случи нещо по-добро. Отвори се процеп в стената, през него като върху дълъг прозрачен език се появи чаша с вода.
Атанас я изпи на един дъх.
— Още.
С тази вече не бързаше, пресуши я на малки глътки. Върна чашата върху „езика“ и проследи как се прибира. Стана и се разходи из помещението. Сети се, спря и попита, неволно снишавайки тон:
— А как стои въпросът с тоалетната?
Звуков сигнал го накара да се обърне и да види как част от стената се отваря като мембрана и открива ниша с тоалетна чиния, мивка и дори душ-слушалка. Ухили се без веселие. Махна с ръка: затвори, ясна работа… След около двайсет обиколки по периметъра на килията си — ръцете на кръста, леко прегърбен, къси крачки — му хрумна да провери докъде може да си позволи да капризничи.
— Ей, надзирател! Гладен съм. Пържени картофи — поръча след кратък размисъл.
Ядец. Езикът от процепа му поднесе постна и безвкусна каша. Запрати чинията в стената.
— Картофи! — изкрещя пак към тавана, въпреки че не беше ясно от коя точка го наблюдават. Може би отвсякъде.
Този път предизвика надзирателя да реагира.
— Не ви се полагат.
Вече нямаше съмнение, че пазачът му е компютър, даже не ИИ — кой би хабил един изкуствен разум за надзираване, след като неосъзнаваща се програма би свършила работа? Задачата си е направо елементарна, дори двойникът му, синтезиран от Лидия (фигурираше сред точките на обвинението), би се справил…
— Майната ви тогава — рече уморено. Наистина внезапно се почувства отпаднал. — Искам да спя. Това също ли не ми се полага?