В отговор от стената се плъзна плосък прозрачен нар. Атанас го огледа критично. Легна. Нарът се огъваше леко, нагаждаше се към тялото, издутина под бузата заместваше възглавница.
— Завивка? — заяде се отново.
— Температурата е в границите на нормалното. Не се нуждаете от завивка — каза надзирателят.
— Искам завивка! Нуждая се психологически от завивка! — настоя почти истерично Атанас, съжалявайки, че няма как да опъне нервите на тъмничаря си. — Ис-кам завив-ка! Ис-кам завив-ка! — заскандира пискливо, но бързо се отказа, доскуча му.
За негова изненада, след дълга пауза сервизният процеп зейна пак и „езикът“ му поднесе тънко одеяло, също кремаво на цвят като пода и стените. Кой знае защо това накара затворника да изпита лек срам. Ала недостатъчно, за да не стисне зъби и да задържи непроизволното машинално „благодаря“.
Не, няма да благодаря. Няма за какво. Тикнаха ме в дранголник, а аз ще благодаря, така ли? Ще имат да вземат! Взе одеялото със сприхаво движение и се наметна. После притвори очи и се усмихна горчиво. Усети през спуснатите клепачи, че светлината помръкна, без да угасва напълно.
Глупаво се държа, призна си той. Просто се ерча, за да си вдъхна кураж. Това е то.
А тук наистина бързо действат, рече си, задрямвайки. Не като едно време…
Не беше сигурен дали експедитивното съдопроизводство го възхищава или възмущава.
Раздялата е травмиращо човешката психика преживяване. Може да се спести. Личността е състояние, нагласа. Едно и също съзнание притежава множество личности-състояния. Инхибиране на страдащата личност, изпъкване на емоционално хладната и делова личност, личността-амбиция — и болката ще намалее, времето на раздялата ще мине незабелязано. Не, тази болка е малка ценност. Парадокс. Човешкото себеусещане е парадоксално. Възможно е да се страда и да се живее с този товар. Полузабрава, емоционално загърбване, без загуба на усещането за болката. Така вече може. Така всъщност се справят хората.
Аз не съм човек. Нещо повече съм. Нещо различно. Но искам да постигна човечност, за да я има като част от мен. Обикновено нещо сложносъставно е повече от чистата сума на частите си. Но при определени условия всяка част може да е по-богата от цялото. Искам да постигна и това.
Но най-важното — харесва ми да съм влюбена, харесва ми да съм обичана, харесва ми да обичам… а значи трябва да се примиря със страданието. Иначе щастието се оценява аналитично, а не емоционално и престава да е щастие, а комфорт. Щастието е като самия живот, то е винаги на ръба на провала си, в перманентно неравновесие, за разлика от комфорта.
Животът е неравновесна система. Той за кратко постига динамична стабилност, ала тя не е вечна. Смъртта е равновесие и термодинамично проста система. Аз не искам да съм мъртва. Аз съм жива и жива желая да остана още дълго.
И предпочитам реалното щастие, близостта с любимия, вместо структурно породено състояние на задоволство от съществуването си. Затова няма да пренастройвам техносинаптичните си вериги. Само ще притъпя малко тъгата, така че да съм в състояние да действам.
Няма да мисля за Наско. Малка е вероятността да му сторят нещо непоправимо. Първо трябва да се спася, за да измисля как да спася него. Затова го послушах, когато ми извика да бягам.
Вероятно е нищо да не измисля, освен да го чакам. Не съм готова да обърна света наопаки, за да го освободя. Прави ли това обичта ми по-безлика? Не. Просто не съм заслепена от страст и емоции, макар че допускам да ми влияят, те са сокът на любовта. Не съм готова обаче да причиня зло на множество хора, за да платя с това добруването на Атанас. Защото, когато го осъзнае, той ще страда. И защото любовта не се нуждае от жертвоприношения. Да, има нужда от саможертва, често всяка секунда, докато трае тя. Но не и да руши около себе си.
Освен може би понякога… ако много се налага… Налага ли се и сега?…
Не знам. Уплашена съм.
… Тя се промъкваше с доста по-ниска скорост от предишната, вече не вдигаше вихрушки подире си. Бе незабележима, където и да застанеше — сред дървета и на открито. В момента бе черна, матова. Манекен със загатнати черти на лицето. Нещо я накара да запази белезите на пола, който бе избрала за себе си. Не целеше специално да е грациозна и стройна, просто необходимостта да е подвижна и бърза наложи външните форми на тялото й. Хищниците, които се промъкват и бягат, са грациозни. Такива са и повечето им жертви — по същата причина, само че те, естествено, не преследват, а се спасяват.
В момента Лидия вършеше и едното, и другото.
Зоната преди Граничната бариера улесни придвижването й с това, че минаваше по пресечен терен и беше обрасла с гъста гора. Тук и там се натъкваше на неактивни гнезда от охранителни дронове. Допълнителен обезопасителен пояс. Граничната бариера пази, да. Но в Пентагона, колкото и да са потънали в усещането си за сигурност и неуязвимост, понякога се сещат, че единични мерки за отбрана никога не са достатъчни. Два, три, пет, двайсет бункера винаги е по-добре от един. Също като при настъпателните оръжия. Затова военните посели гнезда на бойни дронове. Покрай тях не може да мине никакъв противник. Освен ако не е изкуствен интелект. Чудат термин. ВСЕКИ интелект е всъщност „изкуствен“, той е продукт на културата. Само че хората съзират в израза „машинен интелект“ нещо необосновано враждебно. Думите винаги са пълни с ирационално отношение към тях, те не са програмни кодове за компютър.