Но хората са различни — по природа. Затова е настъпило време за разделение на различните. Човечеството се разделя на различни и неинтересни един на друг ВИДОВЕ, не толкова био, колкото ноо. Различни духовни и интелектуални потребности — условия за състоянието, възприемано като щастие, към което всеки се стреми — само това е общото. От там нататък — почти никакви допирни точки.
Разделение. Разделение десет на минус девета. Толкова са тесни пукнатините в човешкия вид. Но поне на този етап, в цялата тази епоха навярно, те са непреодолими като шварцшилдова сфера, като хоризонтът на събитията около една черна дупка.
Хубаво ли е това, лошо ли е, морално, неморално — то просто СЕ СЛУЧВА. То е обективен факт, каквито и субективни проекции да му придава съзнанието — наблюдател-участник на и в този факт, в този процес.
Може би наистина това е началото на края на ЧОВЕШКАТА история. И началото на началото на ПОСТЧОВЕШКИТЕ истории. Защо трябва да се тълкува този факт като нещо „лошо“? Оправдан е страхът на повечето хора от внезапните и непознати промени. Най-вече непознатите. Но защо отсъства стремежът тези промени да се ОПОЗНАЯТ? Вместо това реакцията е — отречете, забранете, забравете!
Печалбарите удържаха временна победа. Именно защото управляват посредством базовите нужди и примитивните емоции, какъвто е страхът. Само че не могат да спрат времето, а времето е против тях. Всъщност вероятно още дълго ще съумеят да удържат последната барикада, защото винаги ще има съзнания, склонни към подчинение, да не говорим, че досегашните общества са източник на такъв тип мислене, възпроизвеждат го и в новите поколения.
Печалбарите също сбъркаха, както учените. Да, не можеш насила да вкараш ВСИЧКИ през райските порти, не можеш да им инжектираш свободата в най-концентрирания й вид за първи път в историята на човечеството като биологичен вид, в историята на живота като цяло даже. Но също толкова неосъществимо е да възпираш ЖЕЛАЕЩИТЕ на прага. Печалбарите не си дават сметка, че повече губят, като задържат индивиди с различни от средния набор потребности. Че така вдигат налягането в затворен съд. Че недоволното малцинство ще пръсне стремящото се към статично състояние общество на парчета и това ще се възприеме като огромна беда.
Вместо да прегризе пъпната връв на новите човечества, старото човечество се мъчи да ги направи зависими от себе си…
Атанас рязко седна на лежанката.
— Надзирател! Искам достъп до Скайнет!
— Като осъден ще бъдете наблюдаван.
Атанас махна с ръка — не възнамеряваше да се занимава с конспирации.
— Ще напиша статия, която да постна в откритата част на виртуалния си дом. Имам ли право на това?
— Потвърждавам, имате такова право, затворник Атанасов. До часа на стазирането можете да го упражните.
На плота на прозрачната маса се самонарисува светеща клавиатура, издигна се плосък и тънък лист — монитор.
— Полага ви се само такъв тип интерфейс.
— Повече от добре!
Естествено, липсваше усещането за присъствие непосредствено ВЪВ виртуалното пространство. Приличаше на по-атрактивен графичен интерфейс на някогашния интернет. Върху виртуалния дом в Скайнет имаше забележим „отдалеч“ маркер, че собственикът е осъден за тежко престъпление против обществените интереси. Досущ според средновековната традиция да заковават на портите на престъпника ферман с описание на мерзките му деяния. Позорно клеймо. Оказа се добра реклама — броячът на „вратата“ отчиташе повишен интерес от страна на останалите потребители в Скайнет. Имаше стотици бележки. Атанас задейства опцията Резюме на пощенската кутия.
Поздравления и хули. Голям масив от сдържани укори. Упреци и закани. Предложения да се запише в протестни групи, които да се борят за освобождаването му. Подхвърляния, че е голям балък да се остави да го хванат. Основен тон на доброжелателните послания в смисъл „защо толкова бързаш?“ — 80%. Безрезервно одобрение на постъпката му — 9% от общия брой на постъпилите съобщения. Категорично несъгласие с деянието — близо 60% от общия брой на писмата. От тях 15% се свеждаха до гневни реплики от рода „Дано ти форматират мозъка!“ и „Да ми паднеш, сам ще те пречукам необратимо!“. Двойникът-котарак — плосък и грубо нарисуван — жално се умилкваше около показалеца на мишката. Оттегли се в лентата с опции, преди да стане досаден.