Нямаше бележка от Лидия сред двайсетината предложения за интимно приятелство. Разбира се. Тя няма да рискува. Така се разбраха. Макар че…
Едно писмо съдържаше простичка пиктограма — сърце, опасано с пръстен, като пръстенът беше подобен на плоска грамофонна плоча, диск. А в диска ясно се различаваше процепът Касини.
Атанас затвори очи, сърцето му се раздумка. Усмихна се щастливо и малко глупаво.
Сетне, когато попреминаха емоциите, започна да пише, излагайки изприказваното пред Фогел и всичките си останали мисли за Разделянето, като ги пращаше да се появяват върху външните стени на вирт-къщата.
Осъзнаваше, че с това няма да промени света. Вероятно милиони са писали подобни неща досега. Но не се отчая, не отпусна ръце. Капка по капка — става вир. Капка по капка — падат стени, също като Берлинската преди много, много време.
Капка по капка.
Нещо ставаше навън. Последните няколко часа Атанас като хипнотизиран следеше холографските цифри на обратния брояч — оставащото му време до изпълнението на присъдата. Кибер-надзирателят прожектираше клонящия към нулиране срок във въздуха над масата.
Чудеше се дали ще го изведат от килията. Реши, че надали това се налага. Напротив, от съображения за сигурност и пестеливост би трябвало да дадат дистанционна команда към нимплантите му за преминаване в стаза. После навярно ще го капсулират в макроподобието на защитната черупка на една обикновена ЗАЛ — и насетне ще го съхраняват в това състояние… колко? Години, десетилетия? Векове?
Присъдата е безсрочна. Ще бъде преразгледана за „помилване“ само когато се промени ситуацията. Когато Панфедерацията пристъпи към съответния етап и позволи на гражданите си да емигрират свободно в космоса. Тоест — никога.
Дали е предвидено дестазиране извън панфедералните законови процедури?
Поразсъждава над това и не стигна до определен извод. Може би да, може би не. Ако изолиращата сфера е толкова съвършена като конструкция, може да минат хилядолетия, преди да се намери начин да я отворят, без да предизвикат стерилизацията й — тоест дезинтегриране на тялото и ума на затворника Атанас Атанасов до състояние на информационна смърт, тоест до невъзможност за реставриране дори на негово копие, което ще продължи да живее и след затвора, да живее своя субективен живот.
Аз обаче ще съм мъртъв.
Намръщи се. Перспективата не му хареса. Можеше ли нещо да направи по въпроса, освен да се постарае да не мисли за това? И да се надява на по-добър вариант?
Замисли се над нещо друго, колкото да не допусне чакането на нулите на брояча да го отчае. Известно време просто се рееше, старателно заобикаляйки по-болезнени теми. После му хрумна идеята, че човечеството спокойно би отложило за един известен период проблема за пространството за живеене и суровините. Миниатюризация. Изкуствено намаляване на средния ръст наполовина. Би трябвало това да даде ефект на разширяване на пространството и увеличаване на ресурсите — пропорционално на втора, че и на трета степен…
Изнервям се, каза си той. Гадна практика — да ти показват часовника. Страх ме е да мисля за приятни неща, за да не ми стане мъчно. Дали това целят?…
Броячът се нулира.
И…
И нищо не се случи. Цифрите мигнаха… направиха опит да отчитат секунди и минути със знак минус — ОТРИЦАТЕЛНО ВРЕМЕ? — след което изчезнаха. Мина четвърт час, преди Атанас да се осмели да повика надзирателя.
— Стазирането е отложено — отвърна безчувственият глас.
— Защо?
Забавянето бе дълго, твърде дълго за един компютър.
— Невъзможно за интерпретиране.
Какво значи това?
— Невъзможно за интерпретиране.
Променени закони? Помилване?… Намеса на… приятел? Революция?
— Невъзможно за интерпретиране.
— Дай ми достъп до Скайнет тогава!
— Невъзможно за изпълнение.
Ха така! Атанас скочи на крака и започна да обикаля тясното помещение, от време на време удряйки с юмрук стените.
След няколко часа нервната треска премина в апатия.
— Надзирател, а нещо за ядене? Пържени картофи с чесън например? И чаша бира?
За негова изненада след пет минути езикът на подавача постави поръчката на масата.
А след още час се отвори врата. Атанас, който си бе легнал и дремеше, надникна през рамо и разтърка очи.
— Здрасти — жизнерадостно го приветства Сантов. — Докога смяташ да се излежаваш тук? Половината Европа е хукнала към космолифтовете, бая опашки са се проточили…
4.
— С какви други оръжия разполага базата?