— Хм. Виж го ти…
— Хайде, хайде, не злорадствам. Казвай съобщението… сега.
— Код 32, корекция 17, състояние 2, поправка 7. Лидер ХА457Б, отбой. Това е, Сантов.
— Само толкоз? А на човешки? Хайде, хайде, не се прави на тайнствен. Късно е вече. Просто ми е любопитно.
— Кацам директно на Земята, в района на Камчатския полигон. Състояние на капсулата почти задоволително, камуфлажът блокира на последното зададено състояние. Лидер ха-четири и така нататък съм аз, край. Това за камуфлажа е, за да си мислят, че не мога да изключа стелта. Доволен?
— Хитро. А сега да ти покажа малко номера относно скафандъра ти…
Потокът метеорити приличаше на лавина. На тактическите екрани ръбестите парчета камък се премятаха в безвъздушното пространство. И само едно бе стабилизирано, движеше се постъпателно без собствена ротация, малко над потока за отвличане на внимание, прострял се на стотина километра. Определено щеше да предизвика впечатляващо зрелище.
— Трийсет секунди до условната граница на атмосферата — съобщи Сантов.
— Апаратът е готов за навлизане — лаконично се отзова Алексей и след малко добави: — Опасен човек си ти, Сантов…
— Така ли?
— Да. Позволяваш си да съдиш чий живот е безцелен, а чий не е… Хрумна ми, че това следва от убеждението ти, че си имал право да забъркаш цялата каша.
— Пак ли?
— Пак.
— Хм. Вероятно си прав. Не за това, че съм забъркал „кашата“, бях един от многото. Прав си, че се ядосвам от съществуването на тъпи и ограничени индивиди. Само че то е моментно чувство, хич не ме засяга чий животец е целен, а чий е безцелен. А и не всеки може да си избере как да живее. И който твърди обратното, тоест че всеки сам си е виновен, е самодоволен гъз. За последен път ти повтарям категоричното си мнение — нека ВСЕКИ има шанс, пък ще си осмисля ли съществуването и как, негова си работа. Съжалявам, не остана време за приказки, късно си се сетил да спорим отново…
— Не бе. Възхищавам ти се на куража… Охо! Яко друсна!
— Малко по-остро се забихме в плътните атмосферни слоеве… Как ти понася?
— Двукратното претоварване?… Опа, вече е трикратно… четири… ъ… пет и половина… доста добре ми понася… потя се като изваден от кофа парцал…
— Наномашинките се стараят. Аз ти предложих да се възползваш от парастаза, ама ти — не!
— Дано никой не шари към нас със сазерен прожектор — рече угрижено Ленкер. — Може да сме стелт, но не съм сигурен дали обикновен сонар няма да ни открие…
— Малко вероятно е. А и отразеният сигнал ще е много слаб и размазан, ще мязаме на термика… Така, слушай сега. Ще скоча, когато намалим до звукова скорост.
— Какво?!
— Вече не ти трябвам…
— Абе ти изобщо никога не си ми трябвал чак до умирачка! Над Халифата сме!
— Тъкмо ще се отбия до Божи гроб, ще стана Хаджисантов. Не бери грижа, момче. Никой не ме чака там. В тарапаната ще прелетя над Граничната бариера право в Панфедерацията. Имам лична работа в Европа.
Извърна се и протегна ръка. Алексей с лекота преодоля претоварването и я пое, раздруса я здраво. Сантов взе да се променя, тялото му стана сякаш стъклено прозрачно, после още по-прозрачно.
— Готов!
— Отварям люка за десантиране! Успех, Добромир Сантов!
— И на теб.
Камшичен вятър нахлу в капсулата, която се разтърси поради променените аеродинамични характеристики на корпуса.
— Ако някой ден съдбата ни събере, Алексей… срещата няма да ми е неприятна — рече феноморфът по интеркома.
И изпадна навън.
Ленкер побърза да възстанови целостта на корпуса и продължи да планира с невидимия рейдер в небето, озарено от избухвания на стотици болиди. Дори няколко минути по-късно все още нямаше какво да отговори на прощалната реплика на Сантов.
Алексей Ленкер кацна на около километър от дома си, в средата на старото гробище зад красивата църква, построена с доброволен труд по технологии отпреди двеста и повече години — без асемблери, само с ръце, брадви, рендета и триони, без нито един пирон, само с дървени клинове, крепящи боровите трупи. Единствените метални предмети в храма „Свети Владимир“ бяха кръстовете, свещниците, кандилата и позлатени обкови по икони и евангелия.
Беше рано сутрин, откъм реката пълзеше мъгла, гората и пръснатите сред нея къщи спяха.
Кацна без никакви проблеми, без никакви запъвания, без да се издаде.
Това го подразни. Нима толкова са калпави предпазните завеси, пазещи родната му страна от вероломни агресори? Враждебните сили може да имат същите апарати като неговия! И хората остават беззащитни…