Беззащитни са само пред мен сега. И не защото имам някакви си там нови модели асемблери, ултрамодерни версии смартуер, нито по-съвършени репликатори. Просто мога по-добре да управлявам старите — същите, с които е наситена вече цялата планета въобще и скъпият ми Уралски Ярославец в частност. И всеки потенциално може да прави същото.
— Компютър, каква е температурата навън? Подходяща ли е за топло яке и пуловер?
— Напълно, капитан — бодро отвърна бившият КП, бившият помощник и надзирател на диверсанта, а понастоящем покорен и достатъчно умен бордови компютър на бившата рейдер-капсула, а сега — малкият Ноев ковчег на семейство Ленкери от Уралски Ярославец.
Алексей малко тромаво, шепнейки беззвучно командите за по-сигурно, заповяда на скафандъра си да се преобрази в имитация на дебело щушляково яке с гъши пух, плетен пуловер и протрити на коленете джинси. И — солидни кални обувки, армейски образец. Обикновено с такива дрехи се прибираше вкъщи по това време на годината. Гологлав. Нямаше сняг, за да си поръча ушанка и ръкавици.
Понеже не искаше от костюма си да копира и структурата на дрехите, а само да ги имитира в повърхностния им слой, трансформацията отне няколко минути, без да отдели при това много топлина.
После се измъкна навън през люка. Направи няколко крачки и се озърна, колкото да види как във въздуха се затваря малък правоъгълник, през който се виждаше осветената с маскировъчна синя светлина вътрешност на малкия космически кораб. И толкоз. Никой не би видял кацналия на дълги тънки крачета апарат, освен ако не се блъсне в него. Само че кой глупак ще обикаля гробищата преди зазоряване, за да си спечели цицина на челото? Пък и корабът ще пристъпва върху тънките си паешки крачета-стабилизатори, за да избегне контакта — тихо, меко, по котешки.
Освен това Алексей не възнамеряваше да се бави. Пет минути до дома. Петнайсет минути за стягане на партакешите. Домашните няма да му искат обяснения — знаят си го своя Альоша, имат му доверие. Ако ги вдигне посред нощ и каже: тръгваме! — ще тръгнат. Само да са си вкъщи всички — и бабушка, и Даша, и двамата племенници. Десет минути обратен път. В случай на нужда корабът е готов да скочи като скакалец право в двора. Най-късно след трийсет и пет минути ще стартират — тихичко, скришом, на аеропропулсори. Въздушните течения горе в стратосферата ще отнесат апарата към Ничията зона на Границата с Южното сдружение. И там — старт с приемливо за пътниците ускорение — към космоса. Излъчване на сигнал към феноморфите да му окажат съдействие да се измъкне, Сантов се е разбрал с косможителите. Пък после…
После цялата Слънчева система е като на длан — където искаме, натам ще полетим. Юрка, по-малкият племенник, той все си мечтае да стане космонавт и да лети до Марс, да препотвърди правата на човека над Червената планета, бегло заявени преди четирийсет и седем години от международна експедиция, още през миналата епоха, преди Пробива. Преди Заразяването. Преди цялата тая щуротевица с нанотехниката и граничещото с всички смъртни грехове незаслужено всемогъщество на човека, чието сърце не е дорасло до стоварилото му се на главата бъдеще.
„Ленкер, беше казвал Сантов, нанотехниката не дава всемогъщество. Дава възможности за самоусъвършенстване. Ако щеш — дори за още по-пълноценно търсене на Бога. Няма как, Алексей, заслужили-незаслужили, дорасли-недорасли, факт е. Ще се учите, ще растете и ще доказвате, че сте достойни, в движение…“
— Дявол те взел, Добромир Сантов! — тихо, но с чувство произнесе Алексей, криейки ушите си в яката на якето, влажният хлад ги накара да настръхнат заедно с кожата на бръснатата глава на бившия офицер от спецназа. — Щом на Марс, значи на Марс, космосът е голям, лети накъдето ти душа поиска, ако на Марс ни омръзне, ще видим как стоят нещата край Юпитер!…
Лек шум го накара да обърне рязко глава. Нещо хлопна — дърво о дърво — откъм църквата, а после в прозорчето на храма блесна бледа жълта светлина. Разбира се. Свещеникът е ранобудник. Подготвя се за утринна служба. Хич да няма богомолци, чувства се длъжен.
Най-късно след четирийсет и пет минути трябва да сме излетели, каза си Алексей, докато крачеше по едва видимата пътека между надгробията към „Свети Владимир“. Най-късно до три четвърти час…
По навик изтри подметките пред прага. Църквата все още хубаво миришеше на смола и пресни дървени стърготини. Така си миришеше от петнайсет години. И на восък и тамян.
Трябваше да си поръчам шапка, за да мога да я сваля, мерна се в ума на Алексей, докато влизаше в храма, прекръствайки се в движение.