Вътре горяха десетки свещички, съзвездие от светлинки. Свещеникът беше без расо, по черен панталон и риза, бършеше с чист парцал полиците за дарове, по този край имаше обичай да се оставят орехи и ябълки пред иконите. Чу стъпки и се обърна. Примижа.
— Батюшка Арсений?
— Алексей! Добре си дошъл, синко! — свещеникът пъхна парцала в джоба и тръгна напред с протегнати за приветствие ръце. — От служба, а? Отпуска? За колко си идваш, момко?
— Бързам, батюшка. Отбих се… за изповед.
Тонът на Ленкер накара отец Арсений да спре, преди да е достигнал подранилия мирянин. Промени се и лицето му, усмивката се скри в традиционната за православен свещеник брада, която мазолестата ръка приглади кой знае защо.
— Господ да ни помага, Альоша. Слушам те, щом е толкова спешно.
Алексей плъзна взор по стенописите, иконите. Погледна разпятието. И задържа поглед върху прикования на кръста. Насили се да произнесе това, което трябваше да каже, но не успя. Рече:
— Рано си станал…
Свещеникът махна с ръка.
— Винаги ставам рано. Пък и днес има повод — допълни важно. Веждите на Алексей литнаха нагоре. — Венчавка, Альоша, венчавка! В десет ще имаме сватба в махалата.
— Кой? — ненадейно изпита радост Ленкер и тя пролича във въпроса му.
— Олга Долганова и Фьодор Ткачук. Сещаш ли се кои са?
Алексей смаяно поклати глава.
— Федя, луничавия, нали? И Олюшка с дългите плитки! Бре, кога пораснаха тези хлапета… — усмихна се неволно Ленкер. Опари го внезапна потайна мисъл. — Навярно много народ ще се събере, нали? — попита, криейки напрежението. Прозвуча достатъчно нехайно и естествено.
Дано са много. Защото имам подарък за младоженците и за всички гости. Царски дар им нося…
— Охо! Наистина много! Нещо рядко почнаха да се женят хората напоследък… — посърна попът. — И кръщенетата са редки. Не раждат младите. Викат, има време. То време има, да, но… — Внезапно погледна ранния посетител изпод вежди. — Казвай какво те доведе, Алексей. Кажи го. Тежък товар носиш. Не се мъчи.
Ленкер изправи гръб. Сведе глава. Неочаквано лесно стана.
— Съгреших, батюшка. Много съгреших. Убивах хора — призна сурово.
Отец Арсений внимателно се приближи и постави длан на рамото на Ленкер, без да подозира, че в този момент от тялото на посетителя във всички посоки се стрелкат невидими и безтегловни нанопакети за самоинсталиране. Или имплантиране, щом става дума за живи организми…
А свещеникът отвърна на откровеността на Алексей кротко и съчувствено:
— Войник си, момко. Казал е Исус и на митарите, и на легионерите: идете и си вършете работата и без грях ще бъдете.
Ленкер бавно поклати глава.
— Бях войник, батюшка. А станах касапин. Погубих невинни.
И съм дезертьор, добави наум. Че и диверсант. Само дето за първи път сея нещо друго, не смърт.
Попът въздъхна тихо, почеса пак сивата си брада.
— Да се помолим, Альоша. Да се помолим за прошка…
Пътят се издигаше до малка гърбица, точно край нея се ширеше поляна, дърветата се разреждаха. Отляво продължаваше ливада, удобна за косене и пасище, отдясно на стотина метра нататък гората отново се сгъстяваше и минаваше в широка и щедра дъга напред, за да пресрещне пътя. Именно там, зад рехавия елхов стобор се виждаше къщата на баба Альона. Ниска дървена оградка, боядисана в приятно зелено, сега в сумрака цветовете не личаха, още повече че Ленкер използваше монохромно нощно виждане. Широко спретнато дворче. Дървена къща — два етажа, просторни и с достатъчно стаи — в типичния за този край стил, тоест от трупи, с дърворезба около прозорците и по челните дъски на стряхата, парапетите на стълбището и верандата. И железен ветропоказател с формата на петле, кацнал най-отгоре на покрива. Традиционната баня-парилка не се виждаше, намираше се в дъното на двора, там където имотът опираше в малкото езерце, но през клонака Алексей различи високия й комин. Ех, да можеше сега да накладе печката, да плисне върху нажежените камъни кърчаг вода, в която са били накиснати билки и малко хмел, парата да изпълни помещението. Брезовата метла да заплющи по кожата, прогонвайки мръсотията и отровите без всякакви там наноприсадки за хигиена! И после — гмуркане в езерцето, в студената му вода!… А след банята — богатата и вкусна трапеза…
Алексей потисна сладката мечта и насочи вниманието си към другата сграда в ъгъла на двора, до портичката в оградата. Къщурка с две стаички и санитарен възел. Баба Альона я даваше „под наем“. Само че наемателите бяха специални. Винаги, когато Алексей пристигаше в отпуска, те си намираха някаква спешна работа и се омитаха от Уралски Ярославец, за да се появят отново след заминаването му.