Надзирателите.
Понякога двама, най-често — един или една. Дали бабушка се досещаше кои са всъщност?…
Алексей активира вътрешен екран за дълбоко сканиране.
Разбира се. Наемателят беше буден, ала се различаваше през стените на къщурката като блед прозрачен контур. Не излъчваше топлина, маскираше се. Вдигнали са го по тревога заради завръщането на Ленкер на Земята. Не защото са подозрителни. Рутинна процедура. За всеки случай.
Дезертьорът нареди на съпровождащите го микродронове да неутрализират надзирателя и неговите киберпомощници, да прекъснат комуникациите му и накрая да го превърнат в източник на разпространение на щамовете на феноморфа Сантов, без те да се инсталират в него.
Наново програмираният бордови компютър прати потвърждение на нареждането и обеща да се справи за три минути и половина.
Точно колкото да си стигна у дома и да ги събудя, прецени Алексей и закрачи по пътя.
Някъде отстрани сънено изкукурига петел.
Небето просветляваше.
… Стартът се състоя на четирийсет и осмата минута.
Юрка бе във възторг, че отиват на Марс. Витюша реши да се съгласи с брат си, но чак след като му бе обещано да прелетят край комета. Баба Альона охкаше, въздишаше и разпитваше все едно и също — ами как нататък, Альоша?
И само Дария засега не бе задавала въпроси. Беше твърде шашната, за да се сети какво да попита. И чак когато видя земното кълбо, синьо и красиво, се засмя, после заплака… и накрая пак се засмя.
— Сега вече ще живеем човешки, нали? — по-скоро констатира, отколкото попита тя брат си. Алексей само я потупа по рамото. Не беше сигурен дали „човешки“ е подходящо казано в случая.
Ала беше убеден, че ще е по-интересно.
Епилог
ГОДИНА ВТОРА ОТ РАЗСЕЛВАНЕТО,
28-и Змиеносец — 1-и Стрелец
Слънчевият вятър отвъд кристалната бронирана черупка на яхтата тихо плиска, възбудено ромоли, радва се — ти си идваш! Шушнат и метеоритите, почти задръстили траекторията в цислунарното пространство на газовия гигант с великолепните му пръстени, превръщайки последния етап от пътуването в шествие с фойерверки — здравей, здравей!…
(Странно е наистина да вижда метеори в безвъздушното пространство, ала огнените драскотинки се дължат на защитната сфера около космическата яхта — нормално приложение към всеки орбитален хабитат.)
Шуми сухо радиоефирът, част от пращенето се дължи на йонните двигатели на корабчето, които го тласкат по орбита на сближаване, същински вълшебен коловоз, в действителност непозната пътека в тези места, но пък толкова мила и желана! В радиофона сякаш се чува — идваш, идваш най-сетне! И напред по курса, зад извивката на Сатурн…
… Какви глупости. Протонната плазма от Слънцето, сега смалено от чудовищното разстояние, просто си преминава, завихряйки се покрай магнитните полета на планетите, метеоритите просто прелитат и изгарят във вид на метеори в сферата за сигурност, съставена от трилиони микросателити. Безброй други чакълени скиталци пък не я улучват, пустата й сфера — също случайно. И нито орбитата е вълшебна пътека-килимче, нито радиосмущенията са израз на примиране от радост. Тези неща просто си ги има, а някои ги няма — траекторията например си е една абстракция… е, не съвсем, йонните двигатели оставят някаква диря, очертават изминатия път. Ала всичко останало наоколо — звездите, метеоритите, планетите — просто ги има и толкоз.
Едно обаче е сигурно — има кой да го чака.
Хубаво е да те чакат. Да те чака някой, който те обича. Някой истински жив, който не метафорично като старата къщурка тръпне и въздиша — добре дошъл, приятел скъп!…
Атанас протегна ръка и погали свилия се в скута му котарак, който с готовност отърка главата си в дланта му. Хубав котарак. Красив. Риж, едър, горд — хералдичен. С независим характер, малко своенравен, но любвеобилен. Преди десетина месеца, комай вече година и кусур, беше малко мърляво котенце, което каза своето „мяу“ на нужния човек. А човекът излизаше от стаза-затвора, така и недочакал изпълнението на присъдата си.
Боже, какъв хаос цареше в града…
Сега нещата отдавна са се успокоили. В крайна сметка от хиляда души само един човек остана в космоса. Милиони не понечиха дори да направят екскурзия извън атмосферата. Може би им трябваше време да се престрашат, а може би нямаше никога да настъпи такъв момент за тях. Доста народ се завърна, не им понесе животът в откритото извънземно пространство, че даже и по спътници, астероиди и планети. По чисто психологически причини естествено. Не са повечето люде като Котаран. Той още в началото само се озадачи от безтегловността, но не се стресна. И без никакви нимпланти бързичко свикна да маневрира из помещенията на хабитата, превърнат насетне в яхта със соларни ветрила — и йонни двигатели за всеки случай. И камуфлажно покритие, то се знае, ала в момента изключено поради липса на повод да е активно.