— Ще те запозная с Лидия, котарачко — каза Атанас. — Вече сме близо.
— Мау?
— Именно, и аз точно така бих се изразил — „мау“.
— Мъррр… — котаракът примижа към илюминатора, разкрил диамантените посеви на звездите сред черната нива на всемира.
— Харесва ли ти Сатурн, батко Котаране?
— Мър-мяу.
— Мър-мяу ли? Е, ти какво друго очакваше? Не, виж, виж — объл, облачен, с меки цветове, прелива се, променя се, радва окото…
— Маууу…
— Разбира ти чутурката от естетика… Щом си отегчен, защо не идеш в отсека с гравитация да потренираш мускули? Не е хубаво да атрофират.
За негова изненада котаракът се превъртя небрежно и ловко във въздуха, отблъсна се от реещ се термос с вода (навиците на човек с елементарни потребности трудно се предаваха в душата на Атанас), като се насочи право към въртящия се около оста си отсек на яхтата, където инерцията създаваше гравитационен ефект, близък до земното притегляне. Вероятно не думите, а шумоленето на съживената смарт-мишка го привлече натам. Обожаваше да гони протеиновото роботче, здрави ловни инстинкти на роден убиец, не ще питане…
Атанас пък се взря в екрана — отново дан към навици и традиции. Както и интериорът на яхтата, да не говорим за външния й вид. Лидия ще каже, че е детински кич. Нека. Важното е, че този път май се намерихме. Въпреки уговорката, преди близо година никой не чакаше постчовека Атанас А. Атанасов на орбита с изглед към процепа Касини. Наложи се да обиколи почти цялата система. Пътьом редовно преравяше обявите в Соларнет и Скайнет.
Приключение за цял роман. Ако седна един ден да напиша мемоари…
Тъкмо съвсем беше готов да изгуби надежда, когато получи съобщението. Отвърна светкавично.
Къде си?!
Където се уговорихме. Чакам. Но не бързай особено.
Къде беше?!
Дълга история, миличък. Потърчи, ще ти я разкажа, като се видим.
Потеглям веднага!
За беля се намираше в другия край на Слънчевата система. Надделя благоразумието да пътува предпазливо и да не бърза. Бързаш — харчиш вещество за реактивна струя. Оставяш следа. А за съжаление, в пространството чат-пат се срещат задници, в преследването и изтребването на които Атанас с удоволствие би се включил заедно с общностите на по-ядосаните косможители. Ала не му беше до гонене на отрепки. Нито искаше да се забърка в каша с подобни такива.
Пет седмици път (преминали в стаза-мъждукане, за да не изгори от нетърпение) по колосална дъга над равнината на еклиптиката. „Над“, защото мина над северните полюси на повечето планети, условното „горе“ на всички светове, изобразявани все още с глобуси. Докога ли? Колко време мнозинството ще остане вярно на старите начини за представяне на научените неща?…
Светът се е променил. Светът продължава да се променя.
Хубавото е, че има неща, които по-добре да не се променят, поне като за начало.
Екранът даваше картината на краешника на Сатурн, иззад който трябваше да се покаже хабитатът на Лидия. Несъзнателно забарабани с пръсти по подлакътника на „капитанското“ си кресло, изтипосано в центъра на мостик, достоен за декор на космическа кавър-версия на „Островът на съкровищата“.
Очакваше да зърне своя остров със съкровището всеки миг и въпреки това се изненада, защото орбиталното живелище изникна внезапно. И го смая, слиса, зарадва.
Пръстен край пръстените. Да, важно е нещата да са простички. Обръч, блестящ като злато (НАИСТИНА е злато, не е необходимо да проверява, ала спектроскопите все пак услужливо му докладваха за факта), от вътрешната му страна — изписани две имена, свързани със знака „плюс“. Закикоти се, очите му се навлажниха. Голям кич. А се притеснявах за яхтата с дърворезбите по нея… Е, кич — не кич, но предизвиква приятни емоции… направо да ти е жал да го дизасемблираш насетне… а какво е това в средата на титаничната венчална халка (поне трийсетина метра диаметър, но може и да са сто, не, навярно е тънкостенен обект, няма как да е монолитен, но пък защо не… сто на сто не е обаче ЦЕЛИЯТ от злато, само покритието)?
Този път очите се замъглиха повече и за по-дълго.
Пръстенът ротираше величествено, като спасителен пояс, около обект с далеч по-слабо албедо. Беше къс земя. С градинка. Оградена. Вътре — дървета. Едва доловимо замъгляване — сферите за сигурност около парчето астероид удържат микроатмосфера, невероятно… впрочем, кое му е невероятното, след като ето го — налице. Атмосферен купол над селски двор. И къщата. Старата къщурка. Кой знае — може да е истинската, взета от Земята, изрязана от снагата на Стара планина като късче торта, а не репликант, който се рее над смайващите полета на сатурновите пръстени и дълбокия каньон на процепа Касини… Нищо чудно да е оригиналната, от Лидия може да се очаква подобна щуротия.