— Свобода? — подсказа Сантов.
— Необходимото условие за такава.
Събеседникът му тънко се усмихна.
— А защо не и достатъчното?
— Достатъчното — отсече Атанас, — вече си е лична работа на всеки! Хайде, казвай сега същественото. Как да се… инжектирам? Или ЗАРАЗЯ с тая наночудесия?
— „Заразяване“ е подходящо казано, само че официално решиха да се изразява с термина „наноиндукшън“, нали знаеш колко си падат ТАМ по евфемизмите… И така, приятелю, скромната наглед плексигласова визитка, освен с комплекса нанокомпютри и нанобиблиотеката, е снабдена с микрорепликатор, елементи на Активен щит, Изолирана асемблерна лаборатория — съкратено ИЗАЛАБ, комуникатор, който безжично се свързва с обикновен компютър и позволява експерименти и моделиране в Лабораторията. Прехвърлянето на продуктите, или нанощамовете, ако повече ти харесва, към репликатора става само ако това се допусне от Активния щит, тоест ако наномашините отговарят на критериите за безопасност. От репликатора, след набиране на опцията от холомонитора на картата, можеш да инжектираш продукта в предназначената за него среда, в това число и в човешкото тяло. Ролята на инжектор се изпълнява от ъгълчето на картончето, при активиране то ще се оцвети в червено, дори ще засвети. Тогава просто го приближаваш до носа си и дълбоко вдишваш, стискайки с пръсти картата. Наносензорите ще отчетат натиска и ще изстрелят репликаторите. Може и да прокараш активното ъгълче по кожата си, като натиснеш, все едно искаш да се одраскаш. В един от разработваните модели се предполагаше малко резервоарче с течност, която да си капнеш в окото, така наномашините по-лесно и по-бързо ще стигнат до мозъка… За съжаление, тази карта не предлага този начин на „заразяване“. Липсват и други функции. Например Библиотеката е конструирана така, че да се самопопълва с актуална информация, която автоматично тегли от специални сървъри в интернет, които впрочем засега не са достъпни, а и да бяха, щяха да ни засекат, че го правим. Но когато заработят, ще тегли от там всичко наред… или селективно, според зададени от потребителя критерии.
Атанас изсумтя:
— Такова време ще настъпи ли наистина в обозримо бъдеще?
— О, да. Планирано е. Не знам всички подробности, но и малкото, което научих, не ми допадна особено. Виж, в основната версия, предназначена за масово ползване, липсва Информарий, той е заместен с лицензионен чип.
Домакинът вдигна вежди, после се нацупи и рече с неприязън:
— За да си контролират продуктите.
— Именно. Няма я и опцията Дизасемблиране, а ИЗАЛАБ ще е сведена до нивото на кажи-речи игра на моделиране и изследвания. Предвижда се при евентуален интересен резултат чипът автоматично да уведомява властите и изобретението става собственост на носителя на правата, срещу което ще изплаща някакви премии… ама като монополист, ще решава колко и дали впрочем.
— А кой ще е носителят на правата? Компанията „НЕРИ“?
— Да-да, компанията. Държавата.
— Хм. Става наистина гадно.
— Тъкмо това ме накара да постъпя така, както постъпих. Съгласен съм, че масовизирането на нанотехниката трябва да става предпазливо и постепенно, на етапи, но тия сладури гледат да кастрират възможностите на репликаторите, така че да запазят зависимостта на гражданите от идиотски структури като държавна администрация. Уж за добро на обществото…
Атанас нетърпеливо махна с ръка.
— Ясно. Прав си. Добре, ще се инжектирам… Ами после — какво става?
— После… Представи си го така — по габарити един отделно взет наноробот е съпоставим с вирус или бактерия. Представи си го като… голям колкото кариерен самосвал комбайн с работни манипулатори, които обработват отделни молекули, дори атоми, с размера на джанки. Атомът е десет хиляди пъти по-малък от една бактерия, имай предвид. А пък бактерията е горе-долу десет хиляди пъти по-дребна от един комар. Вметвам това, за да си наясно с мащаби и съотношения. Така. В „кабината“ на комбайна-асемблер е поставен механичен бордови нанокомпютър, чийто обем е един кубичен микрон. Асемблерът заема 1/1000 част от обема на средна клетка, но информационният му капацитет е по-голям от цялата клетъчна ДНК. Пак си напрегни въображението и си представи как този комбайн прониква в една твоя клетка с размерите на футболен стадион. Маневрира покрай органелите и сравнява всяка срещната структура с модела за идеално здрава клетка…
— С какво се захранва?
— Този нанощам — с глюкоза. Ползва същите хранителни вещества като клетката. Но за разлика от естествените клетъчни молекулни машини, функционира много по-оптимално, без излишни движения, така да се каже, с далеч по-високо КПД, целенасочено.