— Ами боклуците, хвърлени извън сметища?
— За тях ще се грижат макромашини — носачи на дизасемблери. Изкуствени мухи, да речем. Каца край боклука, обявява зоната около него за сметище и пуска нанороботите. Може и с челюстите си да смила отпадъците, пък дизасемблирането да става във вътрешността й. Свършва си работата, отменя маркирането на участъка като сметище и отлита нататък. Помислено е.
— И никакви повреди в програмата, които да превърнат такива роботи в заплаха?
— Повреди ли се програмата, роботът, макро или нано, просто спира. И се класифицира като отпадък, подлежащ на рециклиране. Казвам ти, помислено е. Надникни в интробиблиотеките си.
— Още нямам навика да го правя… Дали да не си поръчам една татуировка? Цял живот си мечтаех за тоз гевезлък, така и не си начесах крастата… Обикновена промяна на пигментацията…
— Прави каквото ти душа поиска! Спазвай само трите Заповеди на Новия Наносвят: не прави никому онова, което не искаш теб да те сполети; не прави неща без смисъл, само по прищявка; чувствай се господар на вселената — господарите са отговорни за собствеността си и се грижат за нея.
Атанас се усмихна.
— Ти ли ги измисли?
— Аз.
— Навярно пак ти си предложил да кръщават опциите на древногръцки божества?
— Виж, това не е мой грях, някакъв идиот с класическо образование се е изхвърлил… Сега обаче нека свършим нещо важно. Комуникацията. Дай ръка. Сега поискай от Съветника си програмата Хермес… Измисли ми някакъв код, запиши си го при София в тефтера с лични контакти…
— Ох, как ще си префасонирам интерфейса и подредбата на опциите… Много ме дразнят! Чувствам се като сополанко геймърче!
— Не се отвличай, Атанасе… Усещаш ли изпотяване на дланта си?
— Съвсем леко е.
— Така трябва. Разменихме комуноцити — комуникационни изкуствени клетки. След минути, най-много четвърт час, компонентите на подсистемата Хермес ще са настроили канал за връзка помежду ни. Ще ти прилича на… телепатия. Ще чуваш в главата си моя глас, а аз — твоя. Засега това е единственият начин за пряка комуникация между хора от новата епоха като нас. По-нататък ще се изгради подходящата инфраструктура, подобна на клетъчните телефони, но с капацитет и възможности стотици пъти по-обширни… Обсегът е неограничен, Хермес ще паразитира по сега съществуващите системи за свръзка, ще се вмъква в телефонни кабели, ще яхва служебни радиочестоти… За бълк-техниката ще оставаме невидими. И все пак бъди предпазлив.
— Ти ще тръгваш. Така ли?
— Ще тръгвам. Обаждай се, когато имаш нужда… и ако се наложи.
— Дано не се налага. Просто ще се свързвам да побъбрим. Но дали ще се видим скоро?
— Нямам представа.
Атанас кимна, после леко се сепна, потупа джоба на ризата и бръкна в него.
Извади оттам тънка пурета, която разгледа с възхищение и намигна на Сантов.
— Искаш ли? За изпроводяк?
— Вредно е! — засмя се Сантов. — Ето защо улових топлина откъм гърдите ти значи… Добре почваш. На мен досега не ми беше хрумвало да пращам наносеме за техносинтез на разни глезотийки направо в джоба си!
— Това е то, прогресът! — самодоволно рече Атанас, присви око и накара над нокътя на палеца си да се появи мъничко пламъче. След миг вече беше забулил лицето си в облаче ароматен пушек. — Леле, невероятна е! — сподели, издишвайки дима. — Много качествен образец е записан в интратеката…
— Дечко.
— Чичко.
Захилиха се. После в погледа на Атанас се мярна някаква сянка и той замлъкна, посви се.
— Наред ли е всичко? — меко запита след около минута Добромир Сантов.
— Спомени. Всичко е наред. Хубави спомени… Запиши една синапсограма на този чуден изглед, Добри! Заслужава си. Усещаш ли аромата на акациите? Затова обичам ранното лято — всичко е свежо, младо, още не е уморено.
Върху масата пикира с бръмчене пчела. Кацна, запълзя. Приглади антенки, със задните лапки почисти крилцата. Цялата бе обсипана с цветен прашец.
Атанас я загледа с умиление. Но постепенно лицето му се вкорави, застина в безизразна маска.
Сантов се надигна.
— Е, Атанасе, време е да се сбогуваме…
— Седни за малко — полугласно и напрегнато изрече Атанас. Сантов го погледна учудено. — Одеве какво ми говореше за мухи роботи?
— Терминът е „дрон“… защо?
— Защото надали предназначението им е само да ядат боклуци извън кошчетата. И понеже това тук не е пчела, приятел — каза Атанас и бавно се облегна назад, без да откъсва взор от насекомото. — Изобщо не е.