— Оценявам поведението ви като съдействие и ви благодаря — произнесе манекенът. — А сега вече съм установил контакт с имплантирания в организмите ви смартуер. Като представител на носителя на правата над продукта съм упълномощен да го взема под контрол и да активирам от системата Аскпепий подпрограмата СТАЗА, принудителна, дълбока, за неопределен предварително срок…
Нито Атанас, нито Добромир Сантов успяха да реагират и направят нещо.
11.
ВРЕМЕ: След трийсет и две години
МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус
Тази кухина не беше голяма. Вероятно едва би побрала кубична жилищна сграда с пет етажа при стандартна височина на таваните. Мрежести бионични колони с цвят на полирани слонски бивници се разбягваха от средата й като скелет на чудовищно уголемена радиолария.
Противоположната стена представляваше голям прозорец към космоса и там блещукаха красиви, далечни, величествени и безразлични звезди, които чудно защо изненадаха командира на групата. По дяволите, покрай работата забравяш, че си в космоса… Боец–2 се рееше на техния фон близо до гнездо, подобно на сложно дантелено цвете от бяла лъскава кост. Вътре нещо светеше с лилава равномерна светлина.
Шлемът на войника беше отворен, лицето в кристално-метална рамка бе азиатско, плоско, с тесни очи… познато лице. Оръжието му — (двуметров гъвкав прът с малка, остра като човка глава на секира в единия край на дръжката и копийно острие-жило от другия) — бавно се въртеше като перка до диверсанта. Майсторлък се иска да го завъртиш така, че да остане на място, да не отплува настрани… Боец–2 направи жест пред носа си с юмрук, разтваряйки пръсти и завъртайки китката в кръг. Подканваше го да вдигне забралото.
Да, съгласи се мислено командирът. И отвори своя — слоевете на бронята се плъзнаха настрани. Със свито сърце очакваше КП да протестира против прекъсването на визуалния канал по този начин. Смая се, че това не се случи. Процесорът монотонно повтаряше:
„Трийсет и девет… трийсет и осем… трийсет и седем… трийсет и шест…“
В кухината проникваха увлечени от ударната вълна на стремителния полет на Лидера парчета и отломки, следи от вандалския рейд на диверсантите. Не се виждаха чужди дронове, нито феноморфи. Сърцевината на скелетовидната структура бавно пулсираше, пръскайки перлено здрачаво сияние. Именно то попречи на командира да разпознае лицето на Боец–2, преди да го приближи на разстояние от три-четири метра.
Не извика името му, истинското име, само защото и в изумлението си не престана да помни, че аудиоканалите на телеметричната връзка с КП в капсулата още са активни. Трябваше много специално пълномощие, за да ги отреже. Даже и сегашното прекъсване на видеото беше грубо нарушение. Странно, че процесорът го подмина току-така…
Не очакваше, че ще види позната физиономия. Меко казано позната. Лице на приятел. Боен другар. Учител в занаята. По-близък от по-голям брат, какъвто впрочем Лидерът нямаше. И при все че бе нащрек, малко закъсняло установи друга странност в поведението на КП.
„Трийсет и три… трийсет и три… трийсет и три… трийсет и три…“
— Ъ, да го набутам на майка ти! — не се сдържа Лидер.
Това вече пък изобщо не може да го бъде! Процесорът е зациклил! Какво става?!
Обърна очи към другаря си, сякаш търсеше обяснение. И го получи, макар и не незабавно.
— Здравей, Алексей — каза китаецът и се усмихна широко, от единия край на отвора в шлема до другия. Очите станаха още по-тесни.
Неволно, наистина без да иска, но на драго сърце, и Лидер се усмихна.
— Здравей, Лао Ян. Изобщо не се досетих, че си ти.
— Е, излагаш се, майор Ленкер. Аз пък още на втората седмица след напускането на базата те разпознах. И се убедих, когато на осмата седмица играхме шах.
Алексей Ленкер поклати глава.
— Изобщо не вдянах… и стилът ти на играене нищо не ми подсказа, въпреки че колко сме изиграли навремето… Заблуди ме ти, дърто старо куче! Радвам се, че сме заедно, Лао…
Още докато произнасяше последните думи, неразбираема мътилка се надигна в гърдите, той започна да понижава тон и името на китаеца промълви шепнешком. Усмивката угасна като изгорял в атмосферата болид. Лицето на Лао неуловимо бързо се бе променило. И капка дружелюбие не можеше да се открие в него.
— Подполковник Ленкер — дрезгаво рече Алексей. — Изоставаш от събитията.
— Не може човек да успее навсякъде — сви рамене Лао.
— Какво му е на комисаря Пришибеев? — опита се да се пошегува с крамолната интерпретация на абревиатурата Ка-Пе. — Ти ли го прецака? — попита, вече сигурен какъв ще е отговорът.