— Да, на същото място съм. Май наистина добре се познаваме, само че още не загрявам кой си…
— Добре, чудесно! — прекъсна го слушалката. — Идвам след час!
Не успя да реагира на секундата, дори се стресна със закъснение. И когато се опомни, викна пискливо:
— Не! Моментът не е подходящ! Не желая гости! Чуваш ли ме!…
Едва тогава осъзна сигналите свободно. Натрапникът отсреща беше затворил.
Втренчи се в апарата, сякаш той бе виновникът. И забеляза надраскания върху корпуса надпис, който едва личеше — и нищо чудно, беше правен преди много години, май че с тънка отверка или шило. Може би игла.
И надписът гласеше: АЗ СЪМ САМО ВЕСТОНОСЕЦ — НЕ МЕ ЧУПИ.
Неволно се усмихна. И пак изкриви ядно устни. Замисли се. Гневът го разсейваше. После се сети и бързо извика на екрана номера, от който го бяха търсили. Натисна опцията „Набери“.
След три сигнала за повикване мек женски глас съобщи, че няма достъп до този номер, защото картата е анулирана.
Изпъшка от досада.
Оставаше му само да чака — безпомощен и отново притиснат в ъгъла от властните външни обстоятелства. Идеше му да се застреля още сега.
Извади пълнителя и го зареди с всичките патрони, разсеяно питайки се, защо са му всичките, след като му е достатъчен един. Така и не успя да си отговори, защото ръцете се оказаха по-бързи и хладнокръвни от мозъка. Трепна чак когато пистолетът щракна, а механичният индикатор посочи, че оръжието е готово за стрелба. Едва тогава движенията на пръстите станаха предпазливи и бавни. Разгледа пистолета, сякаш го виждаше за първи път. Беше го купил нелегално, но от сигурен човек, който прибра парите и не зададе нито един излишен въпрос. Никога не бе чувал за такава марка — „Меркурий .38“, но пък и не се интересуваше особено от оръжия. Продавачът само спомена, че е сравнително нова разработка.
Въздъхна и постави оръжието на предпазител. Поколеба се, сетне го прибра в раницата. Но така, че да може да го измъкне в случай на нужда лесно и бързо.
Чак тогава си даде сметка, че е заинтригуван. И че можеше да използва единия час — (явно изхвърляне, кой може да успее да стигне за толкова малко време от града дотук?!) — за да си припомни кой стар познайник, чума да го тръшне, се е сетил да му разваля последното денонощие на този свят.
И най-вече — заради КАКВО?
3.
ВРЕМЕ: След трийсет и две години
МЯСТО: 2,71 астрономически единици от земната орбита, сектор Аквариус, приблизително в равнината на еклиптиката
Някога такива като него са ги наричали пирати. И винаги при залавяне ги е чакало обесване на мачтата — без следствие, съд и присъда. Понякога са били щадени, но за кратко — колкото да ги доставят за публична екзекуция в качеството на жертвоприношение на олтара на правораздаването. И, естествено, съдебните процедури са били формалност, защото законът вече ги е смятал за виновни. Трудно може да се нарече подобно отношение „предубеденост“. Щом са те хванали при разбой и с оръжие в ръка, недей се надява, че ще те третират като военнопленник.
Него нямаше да го третират като военнопленник, нищо че служеше в армията на своята страна и имаше звание подполковник. Страната му нямаше да се застъпи за него, щеше да отрича самото му съществуване. Но нямаше опасност да го заловят, нито пък да го обесят или разстрелят като бандит и престъпник. Щеше да загине при пленяване, както и при опит да се предаде — съвсем автоматично, без намесата на волята му. Ако се провалеше при изпълнението на мисията, разбира се.
Нямаше намерение да се проваля.
Въпреки екипа, който му се падна да ръководи.
Трима души, безлики и еднакви като от калъп, в пълна космическа броня-обвивка, седяха с гръб към централната колона на капсулата и поне един от тях мислеше за пиратство и военни престъпления. Двамата му подчинени може би също разсъждаваха върху някаква тема, но може и да се намираха в състояние на плитка стаза, в която мозъкът не е способен да мисли. Командирът бе лишен на този етап от възможността да провери състоянието на екипа си, Контрол-процесорът на капсулата не му даваше достъп до тези данни при ниво на „жълта“ готовност. Такъв бе регламентът на съвместните мисии съгласно секретните съюзнически спогодби. Пак в духа на договорите Обединеният щаб на Коалицията беше решил, че не е просто непрепоръчително, а направо забранено членовете на смесените екипи да знаят нещо един за друг. Нито имена, нито звания, нито лица, нито към коя съюзническа въоръжена сила принадлежат. Сякаш мерките против попадане в ръцете на противника не бяха достатъчни… Очевидно вътре в Коалицията продължава играта на взаимно дебнене. Политика. Гадно.