— Аз — не се запъна Лао. — Спрях и таймера на моята бомба. Твоята ще гръмне обаче след… — Мимолетна сянка през лицето на китаеца. При по-широки очи би се забелязало късичко разфокусиране на погледа, ако имаш опит да го доловиш. — След шест минути. Моля те, спри я. За да можем да си поговорим спокойно, без да ни припира нещо.
— Не съм сигурен, че е редно, Лао — бавно отвърна Алексей. — Не се връзва с поверената ми задача.
— Направи малък компромис — предложи китаецът и отново се усмихна. Само че разтягането на устните му бе фалшиво. Беше озъбване, а не усмивка.
— В името на…?
— В името на старото приятелство, което ръжда не хваща.
— Старата любов ръжда не хваща — изсумтя Алексей. — С теб не стигнахме чак дотам.
Лао гърлено се разсмя, прекалено гръмко. Не бе харесал шегата. Той не обичаше такива шеги. Мразеше хомосексуалистите. Е, и Ленкер не питаеше топли чувства към хора със сбъркана според него сексуална ориентация, но не възприемаше съществуването им като предизвикателство. За разлика от непредсказуемия Лао. Загадъчният Лао. Щедър като слънцето. Избухлив като хала. Безпощаден като тигър. Начетен като професор. Странно, че още не е генерал. Нищо чудно, че не е.
— Съжалявам, но ми мирише на измяна на военната клетва, Лао. Чакам обяснения. И солидна причина да изключа брояча на моята бомба. За малко.
— Давам ти шанс, Алексей — обясни с търпелива досада бившият учител. — Контролирам дроновете ти. Мога да ги накарам да избутат бомбата към Стражите, а те да я обезвредят завинаги.
Мъчейки се да не показва шаващата засега несмело паника, Ленкер направи опит да се свърже с дроновете си. Виждаше широколентовите им канали, но командната нишка беше прекъсната, дори липсваше изцяло — все едно никога не е имал достъп. Завъртя панорамния си тактически екран, за да се огледа, без да помръдва главата си. Единайсетте последвали го дрона висяха безучастно на около сто и петдесет метра назад по коридора. Четири броя от малката му армия роботи бяха дали фира. Кристалните тръни се бяха погрижили за тях. Както и за повечето дронове, останали от…
— Видя ли как загина Боец Едно? — попита, за да спечели време.
— Видях — небрежно потвърди Лао. — Казваше се Халид. Много съм доволен, че не се наложи да си цапам ръцете с това леке.
Виж ти… Шест дрона на глупашки загиналия диверсант — (ето такива като него си е редно да наричаме терористи, баш пирати) — още подаваха признаци на задоволително функционално състояние. Само че и до тяхното управление Ленкер нямаше достъп.
Хубава работа. Не командир, а лукова глава.
— Как успя, Лао?
— Нашите учени не седят със скръстени ръце. Кой е казал, че трябва вечно да използваме западняшкия базов модел асемблери? Винаги можем да започнем на чисто и да получим нещо по-различно.
— Принципно нови класове нанощамове — от нулата? Къртовски труд. При това със съмнителни изгоди.
— Не се плашим от големи задачи. Пък и в момента сам се убеждаваш, че изгодата хич не е съмнителна. Е, вероятно няма да може да мине втори път. Изтъркан фокус. Бита карта. Активните щитове не спят. Като имунната система, изработват си някакви антитела. Но и учените ни са неуморни. Е, Алексей, ще спреш ли брояча драговолно?
— Спри го сам. Нали можеш и без мен.
— Алексей — въздъхна китаецът. — Алексей, Алексей, Алексей…
Движенията му бяха плавни. Измамно мудни, като лениво течаща вода. Ускоряването на потока хич не се забелязва. Виждаш, че нещо се е променило, чак когато вече е късно да предприемеш каквото и да било. А този талант на Лао иде не само от наноускорителите. Ох, не само…
Алексей уморено премига към насоченото право между веждите му оръжие. Долови помръдването на ръката, но не сколаса дори да се стресне. Но пък му стана леко смешно. Истерично смешно. Смях, а под него — вой и тракане на зъби.
Неизвестно откъде Лао бе измъкнал пистолет. Красив, голям. С такъв навярно са застреляли Пушкин. Нищо чудно да е точна реплика на въпросното оръжие, сигурно е и надписано някъде по дръжката — „На мосю Дантес от благодарните потомци, които мразят поезията“. Дуелен пистолет с нередовен и нестандартен калибър, нещо от рода два-тринайсет милиметра. Модел — 1739 година, не по-късно.
— Не се изкушавай повече, Алексей — ласкаво рече Лао. — И не се подвеждай по театралния вид на този красавец. Вярно, че се пълни откъм дулото и е гладкостволка… но пък е достатъчно точен, мощен, а куршумът отговаря на съвременните стандарти — термичен, двайсет и два грама. Щитовете го третират като антика, вярно с висок индекс на опасност за околните, близо до тавана на допустимото… но минава. Също както множество други уреди и вещи, за които няма как да има критерии за опасност и безопасност. Не ме карай да те убивам, Алексей. По-бърз съм. И кунг-фу знам не от мускулно нанопрограмиране, макар да съм снабден със съответната присадка. Уверявам те, няма да ми е приятно да натисна спусъка и да ти изпека мозъка. Но и няма да тъгувам дълго, Алексей. Никога не ми е жал за глупци.