Ленкер не се усъмни нито за миг в това. Съсредоточи се, напипа дистанционното на бомбата. Произнесе трикратно паролата. Вдигна поглед към очите на Лао.
Онзи кимна.
— Благодаря. — Но не свали пистолета. Продължаваше да се цели, продължаваше да го държи на мушка.
— Защо е всичко това, учителю? — каза уморено командирът без намек на ирония. Усещаше тъга. Беше засега плитка, дори бистра. Само че приливът наближаваше, тъгата щеше да става по-дълбока и по-мътна, щеше да го накара да заплува, после щеше да го засмуче да го удави… и накрая той щеше да направи някоя глупост.
И термичният куршум ще прогори дупка в наноподсиления му череп за десетохилядни части от секундата. Вероятно няма да е съвсем идеално кръгла, защото той ще мръдне, но няма да стигне далеч. Мозъкът няма да изтече през ушите, а ще засвири като пара през тях. Като чайникът на баба. Скапаният чайник на баба Альона. И ще стане Альошка на чайник…
Дали ще усетя болка?
— Алексей — доверително каза Лао, — животът е хубав. Помисли пак.
— Тия ваши нови наногадинки и мисли ли ви дават да четете? — заяде се беззлобно Ленкер.
— Мислите на хората се отгатват лесно и без наноприсадки. А и ученикът винаги е отворена книга за учителя, момче. И написана е тази книга с красиви, големи и четливи… букви. Нека бъдат букви. От уважение към твоята култура. Колкото и варварска да е тя.
— Защо? — упорито повтори Алексей, мъчейки се да се ядоса, преди водите на тъгата да са го залели и повлекли към отчаяни постъпки. Въртящото се копие на Лао привличаше погледа му като магнит. Вече ротираше по-лениво, спирано от въздушното съпротивление…
— На колко години съм според теб, ученико?
Алексей вдигна вежди.
— Питал съм те много пъти, ти само ми се кикотеше — отвърна той.
— По времето на Западната зараза бях на деветдесет и осем.
Ленкер подсвирна. Чак това не бе предполагал. Лао продължаваше:
— Бях член на висшето партийно ръководство. Нанозаразата обърка подредения ни свят, унижи всички постижения на великия ми народ. Постави хилядолетната ни култура и цивилизация на ръба на пропаст.
Командирът се намръщи престорено.
— И на нас ни се смачка фасона, е, и?
Китаецът отново се усмихна. Много ведро.
— Вие сте варвари, ученико — каза той ласкаво. — Не разбирате мъдростта. Вашите цивилизации са хлапета пред нас. Когато сме писали поезия, философски трактати и съчинения по военно изкуство, когато сме упражнявали калиграфия и сме шлифовали правила за поведение, вие, прости ме за откровеността, на практика сте скачали по клоните.
— Да, бе.
— Леко преувеличавам. Но съвсем леко. И ти си плод на една култура, подражавала и завиждала на западния арогантен индивидуализъм. А природата не толерира индивидуалността, когато тази индивидуалност се репчи на общността, опъва се на семейството, рода, племето, расата… вида. И заради това оцеляхме, приспособихме се към вашите правила и ви бихме на вашата си шахматна дъска — доказателството, че ви побеждаваме, е фактът, че още ни има, че сме силни и пак сме такива, каквито сме били преди три хиляди години. И не само това — сега сме готови да обърнем технологичните ви безумства срещу вас и да се наложим веднъж завинаги. И това ще е справедливо и естествено.
Какви ги плещи тоя…
— Ние не сме като западняците — възрази Ленкер. — Май нещо си забравил къде минава Граничната бариера на Панфедератите…
— Не слушаш внимателно — поклати глава Лао. — Вие бяхте на ръба между Запада и Изтока. И все се опитвахте да седите на два стола, не да изберете една сърцевина, пък козината може и да се мени. Не, смесихте неща, които не бива да се смесват. Катран и мед дава пак катран. Нима има значение, че е подсладен катран? Така че сте едно и също със западняците, само че не ви стиска да го признаете. Все сте се мислели за по и най. А се съсипахте, съсипвайки околните народи. Ала да оставим това. Говоря с теб, не с народа ти. Ти не бе най-добрият ми ученик, но аз се привързах към теб. И заради това ти правя предложение, Алексей.
Хм.
— А именно?
— Знаеш ли защо станахме съюзници и се обединихме в Блок?