— Нали нямаше да засягаме повече тая тема? — Алексей направи кисела физиономия.
— Не повече от необходимото. Съюзихме се, за да ви държим под око. За да ни докарате до тук… — Пистолетът внезапно се отклони и описа кръг, сякаш очертавайки целия астрополис. — До места като това. Нито Блокът, нито Панфедератите, да не говорим за останалите формацийки, които се люшкат на чия страна да застанат, не смеят да предприемат масово колонизиране на космоса. Странно, нали? Не, не мисля, че е странно, ученико. Вие нямате вътрешната спойка. Вас ви събира в стадо или глутница нуждата. А нас, поне значителна част от нас — вътрешното усещане за принадлежност към велика и древна цивилизация. Затова наши космически колонии не биха се превърнали моментално в отцепнически общности, които пак са лишени от вътрешна спойка, приличат на клубове, на кръчми, посещавани от разни несретници, които идват, тръгват си, обикалят други заведения, търсейки нещо, което трябва да търсят в себе си… стига да го имат по принцип, ала, боя се, не го притежават. Между другото, прав си. От нулата нанотехника вече много мъчно се осъществява. Получават се половинчати и проблемни продукти, въпреки че, признавам го с гордост, има и забележителни изключения — като пакета, който ми помогна да взема надмощие над капсулата и каналите ти на командир на групата. И все пак по-лесно, по-изгодно, ако щеш, е да се настаниш наготово. Диверсионните групи на Блока именно това правят. Само че после горят превзетото гнездо. Като някогашните монголски орди. Варварска реакция. Цивилизованият човек не разрушава мястото, което е завоювал. Той го приобщава към натрупаното и го приумножава. И му придава смисъл.
Алексей предпазливо се почеса по тила. Шлемът послушно предаде натиска към кожата. Мда… Виж го ти стария Лао. Голяааам философ. Идеолог. Патриарх.
Прътът с глава на брадва и острие на копие вече съвсем мързеливо се завърташе около средната си точка. Още малко и ще почне да пълзи мудно като минутната стрелка на часовник…
— Като че ли започваш да схващаш, ученико — благо изрече китаецът. — Аз си заслужих правото да завзема космически град. И без материална принуда, само по вътрешно убеждение ще помагам на избрани мои сънародници да се снабдят и те с такива небесни царства — по едно за всеки добър и цивилизован китаец. Дълго се подготвяхме за този скок. Изчаквахме търпеливо момента. Никой не ни заподозря. Не че ни имахте доверие, но не предполагахте какво сме намислили. Ние сме много, Алексей. И имаме култура. Имаме дух. И вселената ще ни принадлежи.
Ленкер предпазливо направи жест на съгласие.
— Добре… а къде ме виждаш мен във всичко това? — попита учтиво. — Не съм китаец. Не съм цивилизован, както ми обясни много любезно одеве. Аз съм варварин. Маймунка. Такава ли роля ми отреждаш в своята малка среднебесна империйка — на домашен любимец? Това ли е предложението ти?
— Опитваш се да ме оскърбиш, Алексей — печално каза Лао. — Държиш се предизвикателно.
— Ти не ме ли оскърбяваш от десетина минути насам?
— Искам да те приобщя, Алексей. В теб има нещо… здраво. Вярвам и очаквам от теб да еволюираш до цивилизовано и духовно същество. Засега, уви, си само един обещаващ варварин. Големият ти плюс обаче не е нещо от теб. То е моето отношение към теб. Моята симпатия.
Гледаше го лукаво. Или поне така изглеждаше заради тесните си азиатски очи. Монголоидни. Варварски. Алексей пак бегло погледна оръжието на китаеца. Чак сега забеляза следи от нещо тъмно по остриетата. Тоя също е трепал. Само че умно — не до смърт и само който му е пречел. Принципът на Дао — не прави излишни неща. На Дао ли беше? Или Буда? Та Буда ли те научи да сакатиш хората, а? Къде ти е културата бе, джелатин такъв!… То и аз не съм стока, ама не се правя на КУЛТУРЕН!
— Не мисля, че си напълно искрен, Лао — малко отнесено и разсеяно заяви Ленкер. Трескаво размишляваше, стягаше волята си в юмрук. — Признай, че просто се чувстваш стар и самотен, въпреки младото си тяло. Искаш ме за компания.
Няколко дълги секунди лицето на Лао остана безизразно, а после се разшири в усмивка. Съвсем непресторена.
— Върху решението ми са оказали влияние много неща. Удовлетворен съм, че се погаждаме и очевидно сме близко до споразумение.
Ленкер присви очи и сви устни.
— Грешиш, Лао. Не мога да се споразумявам с теб. Като твой командир в тази мисия ти заповядвам да разблокираш контролните ми канали и да предадеш оръжието си. Да се споразумяваме можем само по въпроса дали да докладвам за опита ти за метеж… или можем да измислим нещо по-безобидно, така че да не те разстрелят като изменник на Съюзния договор, а само да те изритат без социални привилегии… и със съвсееем лекичко мозъчно форматиране. Колкото да не ти хрумват занапред налудничави идеи. Пардон, подбудите ти навярно са по своему благородни… но само от твоята високомерна гледна точка на гаден и долен расист! Сдай оръжието веднага!