Тези мисли „замръзнаха“ заедно с главата и мозъка на Атанас и след снемането на стаза-състоянието продължиха да се развиват нататък, без дори да прескочат като игла, срещнала драскотина върху браздата на анахронична грамофонна плоча, спрямо субективното времевъзприятие на Атанас.
Това, което спъна мислите му за механизмите на стазирането, беше обстоятелството, че все пак не бе прибор, който се включва и изключва за миг и без проблеми, както и заради това, че дестазирането не е безупречен процес. Нищо фатално, нищо сериозно. Ала съзнанието леко се размътва, сетивата са малко разстроени. Замайването минава за броени минути. Обонянието се възстановява до секунди. По-дълго време за нормализиране изисква слухът, а след него и зрението. Почти веднага е налице осезанието и усещането за тялото. Само дето Атанас сравнително дълго не успяваше да разпознае в равномерните тъпи и глухи удари ритъма на собствения си пулс.
Наоколо миришеше като в болница. Много чиста и дезодорирана болница. После в ушите писна, закънтя и не миряса, докато слуховите мозъчни центрове не се смириха с тишината в помещението, в което се намираше Атанас. В легнало положение върху леко вълнообразна повърхност, гол и завит с тънка, почти безтегловна материя. Значи позата му приличаше на седеж в шезлонг, една идея преди същинско излежаване.
Най-накрая се разсея сиво-белезникавият здрач пред очите.
Видя лице на млада жена, която веднага помисли за медицинска сестра. След миг определи и облеклото й като подходящо за медицинска сестра, макар да не бе напълно сигурен.
— Как се чувствате, дестазиран ААА/0002? — попита с безразличен тон и малко отегчено жената. Имаше идеални черти и малка уста с пухкави устни. Очите не изразяваха никакви емоции, освен скука. Прическата приличаше на кестеняв облак с неопределени преливащи ивици. От скулата към слепоочието се гърчеше абстрактна татуировка. Наистина се гърчеше, тоест шаваше по кожата като прожектирана върху матово-млечен екран.
— Задоволително — избъбри Атанас.
В отговор момичето се обърна и напусна стаята. Висока култура на обслужването, драго ми беше… Атанас неволно се приповдигна на лакът, погледът му опипа талията, задника, краката й от горе до долу. Бяха за чудо и приказ. А за късата дрешка му хрумна, че изобщо може би не е истинска, а холограма, въпреки че не прозираше хич.
Момичето изчезна и Атанас отмаляло се отпусна върху неравното, но удобно ложе. И почти веднага се разтревожи.
Чувстваше умора. Слабост в тялото. Отпадналост. Усещания, незначителни за подмладеното му тяло, но неочаквани поради оттенъка си за дискомфорт. Не беше редно да е така, наноимплантите се грижеха за това, позволяваха му да изпитва само приятна спортна умора, но не и обща слабост като след тежък физически труд или болест… Ефект на понесената стаза? Малко вероятно. По-скоро…
Бяха му нужни няколко минути, за да се убеди, че няма връзка със Съветника. Както и директен достъп до никоя от подсистемите на персоналния си интросмартуер. Не можеше да повика нито един от „боговете-покровители“. Най-дълго продължи с опитите да активира Прометей, мъчително нетърпеливо искаше да узнае къде се намира, да го види на карта или схема — кой град, кой регион, кой континент, кой свят, в края на краищата. Нахалост. И да продължаваше да носи в тялото си наномашини, бе лишен от възможността да ги контролира и управлява. Почувства пристъп на паника. Насили се да се успокои. Справи се бързо, изненадвайки себе си.
Помещението, в което се намираше, би могло да се нарече вътрешност на куб със заоблено отсечени върхове. Стените се състояха сякаш от сложни парченца пъзел, вероятно тапицерия, преливаха в пастелно бежово, като подът бе почти бакърен, сякаш метален, но внушаващ увереност, че е мек и порест поне на няколко милиметра дълбочина, доколкото нагоре цветът бледнееше и таванът сияеше почти бял — тоест излъчваше светлина. Освен столът-легло, кацнало върху едно-единствено извито краче, потъващо в пода, в стаята нямаше нищо друго. Дори и врата. Момичето излезе през отвор в стената, образувал се от красиво разместващи се на ограничен участък па-нели-пъзелчета. После също толкова приятно за окото те се върнаха на мястото си, някои дори сякаш плуваха във въздуха.
Погледна се. Бе покрит с чаршаф, тънък като целофан, безшумно нагъващ се, едва осезаем от кожата. Беше перлено бяло-сив. В ъгъла откъм главата, дясното на Атанас, забеляза синя емблема, общо взето кръгла, но с остри пресичащи се ивици вътре. Стилът бледо му напомни за някогашните спрейови графити. Бяха модерни по времето, когато беше на трийсет и пет… Е, биологически пак съм на толкова. Но всъщност плътно съм наближил осемдесетака…