Къде съм? Какво е това? Болница?
Сети се за нанополицая и се поправи: затвор? Хм… Болничен затвор?
Да бе! С медицинска сестра, предизвикваща мокри сънища наяве. И в същото време — тъпо маце. Че и невъзпитано. За да е надзирателка обаче, би й отивало да е грубиянка. Не, никак не се връзва…
Подрипна, защото се разнесе глас, чийто източник не можеше да установи:
— Моля, облечете се.
Към него плуваха дрехи — светли, простичък панталон и обикновена риза с къс ръкав. Не беше сигурен, но май някакви нишки, проблеснали за миг, поддържаха облеклото, което мърдаше от съпротивлението на въздуха. Атанас се озърна.
— Къде съм? — попита високо.
— Облечете се, моля. В съседното помещение ви чакат, там ще получите нужните обяснения.
Подвоуми се и реши да не пита повече някого, когото не вижда. Докато се обличаше, без да му пука дали отнякъде го наблюдават, си помисли, че не би могъл да познае на какъв език му говореха току-що. Същото като с нанополицая, спомни си и се намръщи. Миг по-късно присви око, живна. Нанополицаят май приказваше на английски, но Атанас го ЧУВАШЕ на български. Ефектът от синхронния машинен превод, осигурен от възможностите на имплантирания смартуер, кръстен Хермес. И сега бе не точно същото, но почти.
Значи не са премахнали наномашините от мен, рече си с надежда. Нито са ме състарили обратно, окуражи се пак, закопчавайки ризата. Откри, че има малко джобче на гърдите. Празно, естествено. Въздъхна. Под „леглото“ откри чифт бели обувки, удобни и простички.
Когато приключи с обличането, над едно място на стената — май не в посоката на отишлата си медицинска сестра… или надзирателка — плавно се разгоряха обемни букви ИЗХОД. Именно ИЗХОД, а не EXIT. Атанас пристъпи към надписа, който меко угасна, но пък стената се разтвори по същия начин — парче по парче.
Съседната стая бе кръгла и аранжирана в черно — тапицерии, мебели, ивици ламперия, и в бяло — стени, пътечки по пода, папки върху тъмния плот на масата. Разнообразие — провиснали от тавана като метални паячета феерични хромови източници на светлина. И костюмите на очакващите го хора. Бледи в първия момент му се видяха лицата им. Седяха от другата страна на дългото бюро. Той имаше будеща доверие млада, но не прекалено хлапешка физиономия и носеше синьо сако, бледосиня риза и средна по тон на синьото вратовръзка с метално блеснал монограм върху нея. Жената грабваше вниманието, нейното дамско сако беше орехово-зелено, а блузата — с цвят на млада трева. Прическата и сенките над очите, както и останалият дискретен грим — в унисон с облеклото. Атанас се почуди какви ли са й краката. Дали носи бледозелени чорапогащи? А бельото?… Впрочем, въпреки безупречните черти на жената, в красотата й нямаше нищо еротично. Но пък и не изглеждаше студена и недостъпна. Просто не буди желание за секс с нея и толкоз.
Естествено ли е такава или и нейното тяло е моделирано от наноимпланти?…
— Седнете, моля — покани го с жест мъжът.
— Благодаря — сухо отвърна Атанас, настани се в удобно кресло пред бюрото и кръстоса крака. Не предизвикателно, просто в израз на независимост.
— Е — запита недружелюбно, но без агресия, — бихте ли ме осведомили къде се намирам?
— Стаза-хранилище номер девет в нашия федерален регион — отвърна му жената с мелодичен алт. — Не бързайте, господин Атанасов, за всичко ще ви информираме. Ако пропуснем нещо, ще ни попитате допълнително.
Атанас не успя да отвърне, защото думата подхвана мъжът:
— Позволете първо да се запознаем. Казвам се Филип Кремен, колежката ми е Лидия ФИ–11…
— Моля?
— Еф-И-единайсет означава — невъзмутимо се намеси жената, — че пред вас с идентификатор Лидия се намира мобилно периферно устройство от антропоморфен тип на федерален изкинт номер единайсет. Знаете какво е ИИ, нали?
Атанас с широко отворени очи и прехапани устни се взираше в „Лидия“ десетина секунди, после леко махна с ръка и се обърна към мъжа:
— Извинявам се, прекъснах ви.
— Не се безпокойте. Реакцията ви е нормална. И така, ние сме вашите адвокати-настойници през времето на адаптационния ви период. Според съхранените данни вие сте психически устойчив човек, затова няма да крия информация, която ще ви шокира, но все пак мисля, че ще е разумно да научавате нещата по-постепенно…
— Коя година е? — мрачно изтърси Атанас.
— Две хиляди седемдесет и първа. Били сте в стаза трийсет и две години, три месеца и четири дни. Вместилището на личността ви е било съхранявано на различни места през този срок. Съпътстващите данни споменават само, че стазата не е била доброволна…