Познах за чорапогащите — помисли си Атанас и отново насочи вниманието си към гледката наоколо.
Придружителите му мълчаха, давайки му време да се окопити.
След минута или две придирчиво зяпане Атанас реши, че градът изглежда повече от добре. Предимно бял, с високи тънки кули, които го подсетиха за Останкинската телевизионна кула в Москва и други подобни в Торонто, Сиатъл и някогашния Източен Берлин. Имаха форми, добре съчетаващи заоблени линии и геометрични ъгли. Значително по-ниските постройки очевидно бяха подчинени на единен архитектурен план, няколко вписани една в друга радиални структури, ужасно много зеленина — паркове по плоските покриви, дори и по кулите имаше тераси с дървета — като лепнали се по брезови стволове мъхове.
По улици и площади се забелязваше гъмжило от движещи се точки — малки и големи, пъстри и едноцветни. И небето бе изпълнено с различни апарати, някои прелитаха съвсем наблизо, като се чуваше само пърхането на крилата им, ала основната им маса циркулираше в ясно очертани въздушни коридори, сякаш навред се простираше пунктирана паяжина, разделена на широки потоци и тесни ръкави. Заслуша се. Констатира, че дори градският шум е станал различен. Не бучеше, не стържеше. Повече мязаше на шумолене на гора. И не миришеше като в град, лъхаше на нещо ненатрапчиво, чисто, приятно. Може би не беше някакъв определен аромат всъщност, нито букет такива, а тъкмо липса на градска воня. Атанас си рече, че тук и сега абсолютно нищо не му напомня за града отпреди време. Неговото време — трийсет години назад.
Божичко, все едно са триста…
Адвокатите очакваха някаква реакция. Атанас неопределено махна с ръка.
— Искам още тук да ми обясните бързичко и простичко следното обстоятелство — произнесе с тон на официален говорител той. — И така, доколкото съм… или бях запознат с капацитета на нанотехниката, ето какво мисля. Репликаторите радикално са решили проблема със суровините. Вече не е нужно да се копае руда, не се кърти камък в кариери. Обикновената кал или дори въгледвуокисът от въздуха вече са суровина за строителството и производството на каквото там му трябва на човек. Енергията е… слънчева, нали? От деветстотин до хиляда и четиристотин на квадратен метър, хайде, нека по-малко, пък и зависи от сезона, от географската ширина, от метеорологичното време. Но тук са не по-малко от осемстотин вата на квадрат. А това значи, че няма нужда от помпане на нефт, от танкери, тръбопроводи, рафинерии, топлоцентрали и бензиностанции. Петролните държави, компании и милиардери са се лишили от поминъка си. Не се добиват и въглища, няма пушеци, няма сажди и други прелести, от които кашляш и виждаш какво дишаш… Край на енергийния глад, нали така? Проблем с храната също надали има. Пъхаш в репликатора най-вкусното кебапче, най-сладкия краешник от питката, най-сочната ягода или малина — и асемблерите могат да ти го синтезират в промишлени количества. В миналото са вече трактори, ниви, мотики, силози, мелници, кравеферми, свинарници, птицефабрики… какво имаше още… ах, да — консервни комбинати! — каза и чак примлясна, като че думата бе вкусна. — Спомени от младостта, студентски бригади… — сметна за нужно да поясни, а после изтри размечтания израз от лицето си и разпери ръце. — Та кажете ми, дявол да го вземе, след като цялото това изобилие е на практика ПО-ЕВТИНО от въздуха, калта и слънцето, което ни грее, кое кара хората да се скупчват в ГРАД, пък бил той чудесно планиран и красив? Какво ги принуждава да се тъпчат в тая теснотия? Търсят си РАБОТА може би? Ха! Ами че тук навярно има три-четири милиона души! Или нещо греша?
— Не грешите. Постоянно регистрираното население надхвърля пет милиона — с учтива усмивка отвърна Филип. — Колкото до концентрирането на едно място…
— Да, това ме кара да недоумявам. Защо не си живеят на воля някъде край морето, сред планините, на спокойно, на тихо, на усамотено… Аха — намръщи се на усмивката на адвоката Атанас, — тъкмо защото може да им стане прекалено усамотено, нали? Стаден инстинкт. Скучно им е. Така ли излиза?
— Постепенно ще навлезете в ритъма — примирително каза Филип. — И ще си обясните сам много неща. Да, до голяма степен силата на навика събира хората в градовете. Все пак огромна част от населението е родено и израсло през старата бълк-епоха… Вижте, явлението е повлияно от сложен комплекс фактори… Пък и предвид реалиите на Преходния период, съществуват някои обществено договорени и демократично възприети ограничения…