Потръпна и побърза да се върне към разговора.
— Щитовете и всичко останало са среда за живеене, а не пазвата на някакво божество, Атанасов. А рамките, ограниченията, тях ги има така или иначе. Нима винаги всеки има безброй възможности за избор? Не, тъкмо нанотехниката разширява възможностите за избор. И тези рамки поне заграждат едно доста голямо поле за изява и растеж. Колкото до първата библейска заповед… повелята на сегашната епоха не е като нея. Гласи: нямай ОПАСНИ репликатори, а не алтернативни на Мен. Убедих ли те поне малко?
— Убеди ме. Идва ми наум… чели ли сте Азимов? Лидия се усмихва особено, като гледам. Познат автор ти е, нали?
— Най-много ми допадат произведенията му за Трите закона.
— Твоят… ти, като ИИ, нямаш ли такива?
— В известен смисъл аналогични условия присъстват в базовата ми програма. Ала тези условия не са формулирани като детерминистични инструкции, а по-скоро притежават характера на приоритети. Мога да ги преодолея и да постъпя в разрез с тях, ако няма друг изход, без да спра да функционирам както роботите на Азимов. Само че изключително рядко ми се налага пряко да вземам решения с подобни последици. А и в преобладаващия брой ситуации има изход, без да се налага нарушаване на Трите закона. В краен случай съм способна да ги… заобиколя.
— Винаги ли говориш за себе си в женски род?
— Докато гледам през очите на жена.
— Аха. Чудесно. Радвам се, че не се задоволяваш само да гледаш с женски очи и да слушаш с женски уши, но и общуваш… по женски. Защото беше почнала да ми приличаш на сфинкс и взе да ме хваща страх дали няма да ме хванеш в крачка с някоя загадка… Но за Айзък Азимов друго имах предвид… Световете на напусналите земята хора. Един от тях беше по-особен. Всеки тамошен човек живее сам в собствено имение, прислужват му стотици роботи. Освобождават го от дребни грижи и му остава време за творчество, за наука, за изкуство. Защо не виждам реализиране на някаква идея от този десен, а? Естествено, в подобрен вариант. А вместо това… наблюдавам любопитна версия на Стоманените пещери. Сигурно греша и избързвам с изводите. Но нима първите ми впечатления са съвсем неоснователни? Защо така ми се струва?
Адвокатите го гледаха сериозно.
— Така е заради възприетата доктрина за Плавен преход. В масата си хората не са подготвени за всичко това — обади се Филип.
Атанас небрежно махна с ръка.
— Ясна работа, че не са подготвени. Изпитанието чрез изобилие и свобода е най-страшното изпитание. По-трудно от жаждата, глада, властта, богатството, пороците, престъпленията… Филипе, ти каза, че рамките очертават колосално пространство за растеж. Но на масата хора, както се изрази, тези рамки им се привиждат клаустрофобично близки. И проумяването на действителното положение става чрез информиране, чрез самообразоване, съставяне на собствено мнение. А, мисля, че на „масата хора“ не им е по силите да предприемат такава крачка. Нагорнище им идва. И правят избора си да продължават да седят и да чакат някой да ги подготви. Е, бива ли заради мнозинството да бъде насилвано малцинството от онези, които СА подготвени или правят всичко зависещо от тях да се подготвят духом и с разума си, бива ли и те да се тътрят заедно с ВСИЧКИ?
Адвокатите мълчаха.
— Става подбор — заяви Атанас, — едни избързват напред, други се движат в средата, трети се влачат подир останалите, въпреки че са им създадени всички необходими условия, поне така се надявам, че е, всички условия да вървят по-бързо. Но…
Отвърна му отново Кремен:
— Ти в момента успя да напипаш един от най-острите обществени въпроси — за скоростта на преминаването на етапите на Плавния преход и дали е оправдано правата на едните да се накърняват за сметка на другите, понеже мерим хората с един аршин. Само че засега обществото е възприело тезата, че различното третиране на различните хора ще предизвика по-голямо напрежение, а най-вече — прецедент. Защото признаването на очевидния факт, че хората не са равни, този път може да доведе и до конституирането на закони за неравноправието.
— Струва ми се, че се налага.
— Да, но кои ще са критериите, според които да се третират хората по различен начин от закона? Критериите! Кой ще ги определи!?
Атанас поклати глава. Кимна към Лидия.
— Ето, имаме умни арбитри по въпроса.
Филип тъжно въздъхна.
— Имаме, да. Но още не са им признати пълни граждански права. Срамен факт, но е факт…
Сега и Атанас млъкна. Плъзна взор напред през капака на кабината. Вдигна вежди.
— Накъде всъщност летим?