Дори да имаше възможност да шавне, Алексей не би го сторил. Беше наистина вдървен от изненада. Черна, мрачна изненада. Почти шубе. Трескаво размишляваше.
— Ти… твърдиш, че съм ти помогнал? — подхвана предпазливо.
— Не ме будалкай. Имаш пъргав ум. Хич не си тъп… за масов убиец. Знаеш как е станало.
Понякога спокойствието също връхлита като шок. Когато ти става ясно на какво си се насадил.
— Възползвал си се от записаната препоръка за препрограмиране и си измамил КП, че си оторизираният за препрограмиране софтуер.
— Видя ли, че можеш да мислиш? И не боли.
— Ти си вражески диверсант — без да чувства нищо, констатира Ленкер.
— Охо! Охо…
— Или ловец на диверсанти. Вероятно служиш на Панфедератите.
— Нарочно ли казваш „Панфедерати“ вместо официалното „Панфедерация на Европа, Атлантика и Австралия“? За да звучи като „Конфедерати“? Дето бият и бесят негрите? Марксизмът-ленинизмът ви е станал хроничен, зле сте го лекували.
— Какво искаш?
— Да те пречукам.
Алексей нямаше възможност да преглътне. Макар че остро-остро му се прииска. Нервните импулси към гърлото угаснаха по пътя. Тялото му бе като манекен от диамант, тъканите — свързани и фиксирани от напречни молекулни връзки, стегнати от мрежа стаза-асемблери. Само в мозъка асемблерната мрежа бе по-хлабава и позволяваше активност на синапсите. Бавно мислене. Мъждукане.
Противниковият боец не се заканваше току-така. Можеше да го пречука. Контролираше контрольора на капсулата. Не пускаше командите за дестазиране за изпълнение. Беше го приклещил безпомощен. По-зле от хватката на покойния Лао.
Къде ли се намира? В най-лошия случай се е прилепил към корпуса на капсулата. Не, масовият индикатор не отчиташе чуждо присъствие. Вероятно е наблизо, настанен в собствена капсула. Със „Сокола“ го свързва само лазерен комуникационен лъч, неизвестно как проникнал до сърцето на КП… и той, процесорът, също е „покойник“. Превърнат в периферно устройство на волята на врага.
Аз съм шах и мат. Но, ако противникът се намира на известна дистанция, може би има надежда…
— Тогава какво чакаш?
— Хъм. Куражлия момче си, така ли? Чакам да повярваш и да се уплашиш за скъпоценния си животец. Надявам се също да молиш за пощада.
— Няма да стане.
— Жалко. Е, поне ще си наясно, че ще пукнеш. Няма да те връхлети изневиделица. Може да не покажеш страх, но ужасът ще се мята в мозъка ти. Ще ти се иска да живееш. Обаче — ядец. Последно желание? Някакво изявление за потомците? Кажи де, боклук.
— Да ти го начукам в човката.
— Браво. Късай рубашката на гърдите и викай: стреляй, гад! Герои сте, няма спор. Горко на народите, които имат нужда от герои. Героите нищо не строят, само рушат. След тях остават слава и пепелища. Радиоактивен прах. Знаеш ли колко народ унищожи, Ленкер? Помниш ли хората, които си убил?
— Помня ги. Осем души.
— Какво?! Осем?! Със сто килотона — осем души?! Я не се ебавай с мен, изрод!
— Толкова хора съм убил лично. Не знам колцина са загинали от бомбите. Надявам се, че са малко.
— О, надяваш се…
— Не се гордея с това. Просто ми се наложи. Мръсната част от работата ми.
— Която, разбира се, е благородна, нали, Ленкер?
— Не съм сигурен, че е благородна. Просто е наша. Пазя своите.
— Като избиваш „чуждите“, дето с нищо не са заплашвали „твоите“? Чудя се как живееш, как не те е гнус от себе си.
— Свикнал съм. Поровете не драйфат от собствената си воня.
Последва пауза.
— Шегобиец значи…
— Може да съм шегобиец, но съм професионалист. А ти си аматьор.
Очакваше повече или по-малко гневна реакция, но вместо това противниковият боец (все още използваше гласовия синтезатор на КП с неговия ограничен диапазон интонации) се засмя:
— Аматьор ли? Че това е комплимент! Е, как е? Живее ли ти се? Бъбриш, за да отлагаш. Разчиташ да се измъкнеш. Няма да стане. Разбирам от смартуер много повече от теб.
Догадката проблесна в ума на Алексей като далечна свръхнова звезда.
— Ти не си панфедерат. Ти си някой от феноморфите на унищожения астрополис. Яхнал си капсулата, може би случайно, по време на евакуацията. Провървяло ти е да се прилепиш към корпуса, докато… докато имах малко разногласие с един от екипа ми, който после загина… После си разбрал къде си попаднал. Добрал си се до компютъра, фактически си ме пленил заедно с капсулата. Искаш да отмъстиш. И може би да прибереш репликаторите, които отмъкнахме. Заради които ви нападнахме.
Косможителят позабави отговора си.
— Астрополисът се казваше Аврория — не съвсем неочаквано рече той. — И в него живееха петдесет хиляди души. Хора, постчовеци и изкинти. Представляваха доброволна общност на личности, интересуващи се от някои аспекти на квантовата структура на вселената. Изследваха възможности за придвижване на материални обекти със скорости, по-големи от светлинната, за нуждите на бързи междузвездни експедиции. Имаха теми и проекти относно трансмутацията на елементите, нещо като аналог на нанотехниката, но спрямо елементарни частици, занимаваха се и с философската страна на проблемите. Повечето имаха хоби — отглеждане на растения. Даже ми се струва, че именно то ги събра първоначално. Но имаше и музиканти, един написа симфония-поема за специално конструирани от него невиждани музикални инструменти. Поддържаха връзка с над десет хиляди други такива светове-лаборатории и с повече от милиард кореспонденти на Земята чрез Скайнет-Соларнет. Не крояха никакви агресивни планове. Обичаха да играят разнообразни видове шах, провеждаха си състезания по бридж. Харесваше ми при тях. Ти и другите двама мръсника разбихте дома им. Не знам колцина сте убили, но НАИСТИНА се надявам жертвите да са минимални. Посяхте душевната си мръсотия в миролюбивите съзнания на оцелелите. Заради такива като теб и ония двамата, дето се пържат в ада, близкият космос става гадно място за живеене. Вече прибираме жътва от страх и недоверие, астрополисите отлитат все по-далеч, общуват помежду си все по-предпазливо. Ти си чумна бактерия, Ленкер. Проказа. Убиваш целия нов свят, пренасяш грозните неща от миналото в него. И защо? Защото те е страх от новия свободен живот. Ти го мразиш. Ти си обичаш старото вонящо блато и с радост го разпространяваш навред, за да се чувстваш добре… тоест обичайно зле, както си свикнал. Ти си мърша, Ленкер. Робска душичка. Хлебарка. Ще те смачкам без удоволствие, с отвращение. И то само защото си гадна твар, която е опасна за нормалните хора, НОРМАЛНИТЕ, Ленкер, не тъпите скотове, които се мислят за нормални.