— Свърши ли? — обади се Атанас, когато паузата продължи повече от десетина секунди. — С удоволствие ще послушам или прочета стенограми на твои пледоарии в съдебна зала — каза напълно сериозно, без сянка от присмех.
Филип се изчерви отново, ала вече от удоволствие, но незабавно отбеляза:
— Нямам пледоарии засега. Не съм съдебен адвокат. Надявам се да стана обаче.
— Искрено ти пожелавам успех. Знаете ли какво, момчета и момичета? Чини ми се, че тук сте преминали от демокрация към… технокрация… ученокрация. Аха! Когнитокрация! От латинската думичка „когнито“ — мисля.
Охо, сетих се аз, сетих се без подсказки. Още си го бива дядо ви, не е за изхвърляне!
Екна смях. Лидия вдигна шарената керамична чаша (реставрирана от асемблерите на къщата и размножена до пълен комплект за приемане на гости) с тръпчивото леко вино, най-доброто, което Атанас някога бе вкусвал.
— Наздраве по този повод.
— Наздраве!
— Наздраве… Когнитариатите, впрочем, отделят много време и на това, което каза, че те тревожи, Атанасе — добави Филип, който очевидно държеше стриктно да изчерпи темата до дъно.
До дъно беше опразнена и разписаната кана и Лидия се пресегна да я чукне с нокът, давайки команда на асемблерите да се залавят за работа, а Атанас кавалерски й помогна, като доля вода и хвърли в каната шепа плодове — за суровина на наномашинките, превърнали сакралното новозаветно чудо в делничен технологичен процес. Вероятно, без да плащат авторски права на Христос, развеселено си помисли Атанас, а после вникна в репликата на адвоката и присви устни.
— Това за различното третиране на хората?
— Атанасе, уверявам те, че политическата система у нас, на суверенната територия на Панфедерацията, е много мислена и е най-приемливата.
— Винаги може да се измъдри нещо по-добро — сухо каза Атанас. — А компромисът е такова нещо, от опит знам, при което не всички са равно доволни, а всички са равно незадоволени, само мир да има. И пак не ми се вижда редно… справедливо… рационално дори, да карате всички хора да живеят горе-долу така, както се е живеело по мое време в средите на материално обезпечените, но не чак богати люде.
— Такъв е изборът на мнозинството граждани.
— Но не е изборът на всички.
— Налага се. Временна мярка. От малцинството, което се чувства ограничено и което не е на практика социална или друга някаква група, а предимно неинтегруем сбор от отделни личности, се иска малко да потърпи. Всички имаме време. Бързането може да доведе до… до… не искам да употребявам твърде силното определение „катастрофа“, но…
— Кажи го „дерайлиране“ тогава. Обаче не всяко дерайлиране взема жертви и причинява сериозни разрушения.
— Да, благодаря, ще го запомня. Да, именно. Не е ли така?
— Знам, че си прав, убедителен си. И все пак остана едно „но“… — лицето на Атанас помрачня. Той надникна в каната. Над нея се вдигаше пара.
— Още не е готово — каза Лидия. — Наблюдавам го и ще сложа лед накрая, не се притеснявай. Нали ми разреши да се правя малко на домакиня?
— Притеснява ме друго… сега ще ви задам въпрос, който ми пареше езика още щом си отворих очите и видях едно доста нелюбезно маце… защо беше толкова намусена онази девойка в залата за рехабилитация?
— Хм… за съжаление, това е един хроничен страничен ефект от изобилието. — Филип пак се подготвяше за дълга реч. — За да не последва пълен разпад на обществото поради… безделие на основната маса население, е въведена система за заетост на онези, които не успяваме да ги увлечем да се заемат сами с някаква творческа дейност, работа по вътрешно убеждение, работа като потребност на разума. Затова правителството ограничава потреблението на блага и услуги чрез точкуване с уникредити на всяка общественополезна дейност. Минимумът за живеене е гарантиран дори нищо да не правиш, а само да се развличаш…