— Тайната в случая е обяснима с недоверието между старите водещи държави, притежателки на ядрено оръжие. Ако се разбере, че една страна е конструирала ефективни асемблери, това значи, че е получила решаващо предимство пред целия свят. Не смяташ ли, че твоите хора моментално биха изстреляли ракети с атомни бойни глави?
— Можеха да предложат сътрудничество в конструирането.
— А гаранциите, че сътрудничеството е честно и открито? Няма такива. Разработването на нанотехника не е като строеж на танков завод. Това е часовникарска работа, фина и изисква като материална база не повече от малък апартамент в общежитие, да речем. Такова сътрудничество още повече би изострило отношенията между партньорите, които си нямат доверие и държат пръст на ядреното копче… Логиката тласка конструкторите да се спотайват, докато не са готови с инсталиране на Активни щитове и глобална противоракетна отбрана, при това отбрана за всички…
— Да-да, за всички. Не ме баламосвай с тия изтъркани клишета. Алергичен съм към пропаганда. „Чадър за цялото човечество“! Помня лозунгите. Дрън-дрън.
Стори му се, че онзи се усмихва. Приготви се да чуе аргументи в защита на тоталната противоракетна отбрана, която де факто НАИСТИНА бранеше ВСИЧКИ, но наистина ли бе измислена да действа така? Кой би си плюл в суратя! Нещо се е объркало и това е, антиракетните системи излезли от контрол и почнали да не различават свои от чужди…
Вместо това обаче феноморфът очевидно реши да го подхване отдалеч.
— Искаш ли да ти разкажа една история? — попита небрежно косможителят.
— Хм. Давай.
— Представи си някой, който работи в малък център за конструиране на асемблери. Той не е съгласен с начина на прилагането им и взема определени мерки против вероятността смартуерът да остане монополно владение на една малка група хора. И този някой действа, но ето че се дъни в личната си конспирация и тръгват да го арестуват…
— Да, представям си.
— Поне не ти е трудно, израснал си в страна с вековни жандармски традиции. И ето — арестуван е. Стазират го. Но искат да изяснят някои неща. И го извеждат в парастаза. За да водят разпитите в реално време, разхлабват стазата още повече. И започват: кажи това, кажи онова, с кого си в сговор, кой ти помогна, кой не ти попречи… Обаче нашият арестант е очаквал да го гепят, затова взел мерки… Невронните клетки са изумително творение на природата, метафорично казано. Природата не твори. Природата е съвкупност от възникващи и оцеляващи структури. Творчеството е присъщо на разума или поне на същества с нещо като нервна система. От механична и кибернетична гледна точка невронът е сравнително просто устройство, синапсите също. И могат да се възпроизведат под формата на механични устройства, които да са по-компактни от оригинала. Заемат по-малък обем. А и почват да действат по-бързо. Тоест, мислят бързо. Но и отделят пропорционално повече топлина. За да продължат да са бързомислещи, им трябват мегавати енергия отвън и перфектна охладителна система. Но, може и без нея. Тогава ще мислят по-бавно. Със съизмерима с невроните скорост. Ето на това заложил арестантът още по времето, когато не бил арестант. Задействал процедура за постепенно и на малки дози заместване на нервните си клетки в мозъка с нанокомпютри. Сметнал, че ако го извърши наведнъж или по-бързо, по този начин съзнанието му ще умре, а това не му харесвало като перспектива. Вярно, би продължило да живее КОПИЕТО на неговото съзнание, но това пак не е приемливо, нали? А постепенното заместване, едва ли не неврон по неврон, давало надежда, че съзнанието няма да умре, ще е непрекъснато. Само да пипа полека-лека и малко по малко ще настани непокътнатата си личност върху друг носител, различен от белтъчната пихтия. Така действал нашият затворник. Изградил си нов мозък, екипирал го с подходящи наносетива и поддържащи наносистеми. И когато в края на разпитите усетил, че му готвят бързо и безвъзвратно умиране — по високи съображения за общо благо! — ускорил процеса и скъсал връзките, управлявали човешката му обвивка… И избягал — в себе си. Да можех да им видя мутрите на господата от националните служби за сигурност! Не се сетиха къде да ме търсят. Ако бяха послушали специалистите от Лабораторията, щяха да ме разпитват на подходящо изолирано място. Но мутрите винаги се мислят за по-отракани от „умниците“. И аз се измъкнах от огромните пространства на бившата си мъртва плът… бях смален до бълха — я открий и захапи бълха де! Скочих в косата на един от агентите. Той ме изнесе навън… и се впуснах в едно вълнуващо приключение. И ето ме — тук. Засега. Бъбрим си и играем шах. Ти си на ход, между другото.