Сантов за миг спря. Атанас го слушаше, втренчил очи като омагьосан в бавно въртящия се призрачен многостен над картончето блистер.
— Наномеханичен компютър с един милиард байта памет е голям един микрон, тоест многократно по-компактен от днешната микроелектроника, девет порядъка по-миниатюрен от аналогичната техника в началото на века. Бързодействието му се дължи на следните причини — да, механичните сигнали се движат сто хиляди пъти по-бавно от електрическите, но пък изминават един милион пъти по-късо разстояние… — Гостенинът сложи ръка върху картончето, за част от секундата през холографския многостен премина накъсване на изображението. Дланта на Сантов покри цялото картонче, оставяйки само малко ъгълче, но многостенът не изчезна. — Това тук е мощен център от механични нанокомпютри, мисля, че са стотина милиона, и база данни с размер един квадратен милиметър — нанобиблиотека. Картата съдържа и някои други екстри, за които ще стане дума по-късно… Библиотеката, вярно, е разточителна по площ, тук са оставили прототипа й, понеже си работеше прекрасно, но има и по-изпипани модели. Съдържа цялата информация на сто и шест световни библиотеки и филмотеки, както и около четиристотин терабайта подбрани материали от ресурсите на интернет. И има капацитет да побере още толкова, сам разбираш, информацията трябва да се подновява…
Атанас конвулсивно посегна към раницата си. Извади минералната вода, но без да иска изсули и пистолета. Сантов премига към оръжието. Домакинът посегна нервно, овладя се и го пъхна обратно, а после премести и раницата до себе си. Шумно изпи няколко глътки вода.
— Слушам те, продължавай… — изрече малко дрезгаво и махна с ръка. — Ако си жаден…
— Не.
— Разсеях те, нали?
— Няма значение.
— Тогава да попитам нещичко?
— Да, кажи?
— Компанията ти не фалира ли пет години след нашата среща?
— Фалира, да. За пред хората. А всъщност — премина под шапката на специално създадена секретна правителствена комисия. И продължи да работи. Ето това е резултатът! — сочеше картончето.
— Хм. Колко струва туй нещо?
— Само този образец се води като имущество за седем-осем милиарда световни кредитни единици. Цялата програма е глътнала стотици милиарди, не знам точно колко.
— А, кха… как се сдоби с това… съкровище?
— Откраднах го, Атанасе. Присвоих си труда на един многоброен екип, член на който бях и аз. Превиших си правата, така да се каже. Но в случая няма как да си поискам моя дял, продуктът е цялостен, затова го задигнах целия. Да, откраднах го — повтори, като се усмихна.
Настъпи пауза. Двамата мъже внимателно се разглеждаха. От гората се чу почукване на кълвач, крясък на сойка.
— И какво ще го правиш? Ще го продаваш? — попита най-сетне домакинът.
Сантов се засмя.
— Каквото ми трябваше от него, взех си го! Никой не може да ми плати толкова пари… а и за какво са ми? Реших да го раздавам безплатно.
— Хм. — Атанас пак отпи от шишето. — Свършил си голяма беля. Никой ли не те преследва? Нещо не ми се вярва…
— Виж, строго погледнато, аз не откраднах продукта… а си направих нелегално копие. Нанотехниката с това е хубава, че може да се репликира. Големият зор беше да накарам репликатора да извърши копирането, без да узнаят за това колеги, шефове, мутри от службите за сигурност… А после послушно се пенсионирах. Макар че ме сърбеше да изчезна. Щях да инсценирам злополука без невинни жертви, въпреки че изпълнението би било голямо предизвикателство, да не кажа подвиг с тия нови модели безопасни автомобили… И дойдох тук… при теб. — Наведе за малко глава. — Много се притеснявах дали си жив още…