Домакинът изсумтя.
— … Дали си запазил ясен ум. Това изобретение… — Сантов посочи с пръст картончето и сви вежди, лицето му стана сурово. — Това нещо не бива да остане в трезорите на секретни институти. Там ще е опасно за човечеството и цялата планета. То е като могъщ дух в бутилка, но по-особен. Ако го държиш затворен, ще се озлоби… или ще го употребят за вреда, за зло. И само ако го пуснеш, само тогава заплахата до голяма степен е елиминирана.
— Ами… страничните ефекти? — осведоми се Атанас.
Гостенинът въздъхна.
— Няма как без тях. Страничният ефект е един — удрям света с камшик през гърбината и го карам да препусне в галоп… Дори да не е благодеяние, пак е по-малкото зло, отколкото да оставям нещо толкова могъщо под контрола на… плиткоумни типове, държавници демек.
— Хайде сега, все едно всички учени сте ваксинирани от тесногръдие и проклетия… — измърмори събеседникът му. — Правилно ли те разбирам, че искаш… да ми дадеш от… това?
— Напълно.
— И… на мен пък за какво ми е?
— Ще станеш като мен — простичко отвърна Сантов, разпервайки ръце, сякаш подканваше да го разглеждат като мостра. — Ще си върнеш младостта. Сещаш се как, нали? Това, дето го изприказвах, те подсети за всичко останало…
Атанас кимна. Да, вече наистина си спомни всичко от отдавнашната беседа. Ученият му рисуваше фантастични картини на невероятни възможности и плашещи с мащабите и разнообразието си перспективи…
— Външно не се подмладих нарочно — обясни Сантов, изтълкувал по свой начин мълчанието на събеседника си. — Ще събудя подозрение, известно време ще трябва да внимавам да не ме пипнат… а после надали ще ме гонят.
Домакинът си мислеше за лекотата, с която гостът му караше велосипеда.
— Атанасе?
— А… прощавай, отнесох се. Имам още един въпрос… няколко де.
— Колкото ти душа иска! — Сантов се облегна на стената.
— Защо аз?
Въздишка на домакина се сля с тази на гостенина.
— Защото нямам други останали живи познати… — призна Сантов. — Поне не такива, с които бих желал да продължа да имам някакви отношения! — добави добросъвестно накрая.
Атанас все още се нуждаеше от време.
— Ти… какво точно си правил в този проект? — попита със слаб интерес.
— Съставях модел на идеална жива клетка, необходима за програмирането на машините за клетъчен ремонт. С колеги, разбира се. И карта на близо стоте хиляди видове белтъци в човешкото тяло — кое къде се намира и къде наистина е необходимо. Поддържането на идеално здраве с помощта на нанотехника в тялото се свежда до селективно разрушаване на пречещи на нормалното функциониране на клетките структури — мастни натрупвания по кръвоносните съдове, патогенни бактерии, органични токсини и неорганични отрови, ракови клетки… По този начин разчистваш пътя на организма към безупречната работа. Е, и реконструкция на ДНК-веригите.
— Попитах, защото не можах да се сетя що за специалност имаше ти…
— Биохимик. После допълнително специализирах инженерен микродизайн.
— Аха…
— Атанасе… Виждам, че пристигнах съвсем навреме. Не ме поглеждай така изпод вежди, не сме малки деца! Разгледай хубаво опциите на продукта… помисли. Животът МОЖЕ да стане хубав. Постижими стават много неща. Ти ме попита защо съм избрал теб. Не си само ти в списъка ми, който хич не е малък. Но си сред малкото, за които бих съжалявал, ако откажат. И знаеш ли защо? Защото независимият дух у хората не се среща често. Защото повечето просто ще пропилеят този дар! — щракна с пръст върху картончето, което се отмести, без това да се отрази ни най-малко на холоизображението, призрачният многостен плавно се премести подир емитера си. — Повечето хорица ще го използват за глупости! Но това си е тяхна работа, да си трошат главите. А за теб съм сигурен, че ще го употребиш правилно. По свой си начин, да, не като мен. Но правилно. Убеден съм.
Домакинът дълго мълча, а после промълви:
— Благодаря ти. Даваш ми наистина сериозен… дар. Само че… дори твоите мънички вълшебни, чудодейни машинки не могат да ми върнат онези, които съм обичал… — замлъкна и преглътна с усилие.
— Така е — тихо се съгласи Сантов. — И много съжалявам, че съм закъснял…