— Не ти ли писна да се заяждаш, киборг смахнат?
— Не се заяждам, Ленкер. Само те подсещам за някои неща, за да не забравиш, че досега си служел на несправедлива кауза. По-специално имам предвид това, че ТВОЯТА страна, даже свята и чиста да е, без петънце от грях, а и двамата знаем, че не е така, но дори да е така, се е омърсила да стане съюзник на бая страшнички режими. Обаче вече можеш да промениш нещата.
— Знаеш ли, дори когато си прав в критиките си, ставаш неправ, когато те засягат страната и народа ми. Ако почна да говоря лошо за твои национални символи, и ти ще почнеш да ме гледаш на кръв и урина.
— А това също е нещо, което е добре да го надживяваш полека-лека. Мой народ, моя страна… От цялата страна ти познаваш само своя Уралски пряпорец…
— Ярославец!
— … а не цялата страна. Как можеш да обичаш нещо, което не познаваш? И как можеш да обичаш абстрактни съществителни като „страна“, „народ“… Ти „народ“ ли си с говедата, дето са тормозили сестра ти? С мъжа й, който я заряза с две деца? Хайде да почнем да си отваряме очите! Мисълта ми е, че твоят народ са онези, с които се погаждаш, които обичаш не абстрактно, а конкретно, с които имаш какво да си кажеш. С които споделяш еднакви възгледи. С които спориш, за да се добереш до истината, мила на всички ви. И върху които не упражняваш никаква принуда, както и с които се съгласяваш само защото са те убедили, че нещо е правилно, а друго — неприемливо!
— Май много се палиш.
— Май бъркаш значението на думите „уважение“ и „страх“… както в „моя“ народ бъркаха понятията „умен“ и „хитър“. Порочен манталитет!
— Нека не дъвчем повече едно и също, Сантов. Имаме твърде различни мнения по широк кръг от въпроси.
— Прав си! Два остри камъка… Нека си свършим работата, от която сме заинтересовани и двамата, пък всеки да е жив и здрав и да си търси истините сам колкото може.
— Какво за острите камъни — това не го разбрах?
— А? Че брашно не мелят. Нямате ли такава поговорка?
— Не. Тоест имаме друга по този повод, но съвсем различна… Знаеш ли защо си нервен? Защото наближаваме Базата. Не бой се, нямам намерение да те предавам. Въпреки че предадох родината си, сдушавайки се с теб.
— Тя, родината ти, те е предала още преди да се родиш…
— Не родината, а онези, които са я яхнали!
— Ох, добре, така да е. Само мир да има.
Настъпи обичайната след поредната им словесна схватка пауза. Сантов се включи към оптичните инструменти на капсулата. Мина доста време.
Феноморфът наруши мълчанието, като измърмори тихо, сякаш само на себе си, без да го е грижа дали ще привлече вниманието на спътника си:
— Я да му се не види…
— Какво има? — след като не последва нищо друго, лениво се осведоми подполковникът-диверсант.
— А, нищо особено — нехайно отвърна Сантов и нарочно невинният му тон накара Алексей да застане нащрек. — Само дето май че косможителите са решили да отвърнат на удара, Ленкер. Чудех се кога ще им писне от набези на терористи на държавна служба… Не се заяждам. Погледни сам.
Алексей повика ТВЗЕ, бързо промени настройките и се намръщи в недоумение. Според сензорите на капсулата в околоземното пространство нещо ставаше. Ала липсваше информация за съставяне на хипотетична картина на активността на изкуствено премествани орбитални тела.
Отказа се да гадае и подхвърли към Сантов:
— Какво правят?
Отговорът го вцепени.
— Гранична сфера. Изолират Земята от космоса.
Част трета
Критична маса
1.
15 септември, година XXXI о. П.
— Остарях неусетно. Просто един ден се погледнах по-внимателно в огледалото и установих, че младостта си е отишла, а зрелостта е преминала…
— Нима след загубата на семейството не ти се живееше?
— Защо да не ми се е живеело? Мъчно ми беше, но чак да не ми се живее…
— Не си потърсил нов партньор.
— Имах от време на време кратки връзки. Но вече не се стремях да създавам семейство. Смених си… приоритетите. Преподредих си живота, заех се с други неща. Намерих трайна работа в списание за популяризиране на последните думи на науката и техниката, където се борех популярното да не стигне до нивото на вулгаризиране и научното да си остава научно, а не наукообразни суеверия, с каквито бяха заразени по онова време „широките народни маси“. Най-вече разните му там езотерики и висши учения… Помня, че позволих една поредица статии за лъженауките, за креационистите и любителите да прилагат формалните постулати на квантовата механика към хуманитарни дисциплини… Такава дейност ми харесваше. Носеше удовлетворение, запълваше пропастта в мен. Донякъде. Най-ободряващите изживявания бяха пак свързани с отбиването на атаките на псевдонауките, които претендират, че обясняват ВСИЧКО, а по това и се разпознават, че са лъжа… Списанието ни влезе в спор с няколко видни историци у нас и в чужбина. Историята е най-податлива на манипулации, буди най-големи апетити да я прекрояват. Но не това бе най-отчайващото, че гледат да я превърнат в идеология и оправдание за прокарване на интересите на една или друга нация. Най-обезкуражаващото беше, според мен, масовата тенденция на интерес към „жълтата история“. В смисъл — откриване на несъществуващи „тайни“, „смели“ хипотези с привкус на таблоидни сензацийки, ей такива работи… Смели! Точното определение е „абсурдни“. Обаче, казани солидно и наукообразно, тези бръщолевици печелеха публика. Нивото й беше паднало до отчайващи низини. Май че хората повече търсеха религиозното по същество обяснение на битието, и то такова, че да им изнася. Другото, което търсеха, бяха развлечения. И ако може — с печелене на пари. И по-простички, по-достъпни… Шоу. Направо понякога изгарях от срам да чета вестници, да гледам телевизия, да слушам УКВ-станции…