— Миличък, погледнато така, днес нещата са се задълбочили още повече. Тенденциите, които са те огорчавали като интелигентно същество, сега почти са достигнали до крайните си форми на абсурд.
— Уви, да… И така, докато пишех и редактирах статии, докато търсех теми и хора да ги обяснят, докато товарех с работа репортерчета и сътрудници… остарях. И тогава нещата съвсем ми станаха безразлични… не, не точно безразлични, вълнувах се, но някак отстрани — както може да се вълнувам на кадри от вече заснет филм с предопределен от сценария край, а не на едно бъдеще, което тепърва се пише и определя… Превърнах се в истински наблюдател, който знае, че случващото се покрай него не го засяга всъщност. Чаках смъртта, Лиде. Можеш ли да си го представиш? Затова се прибрах във вилата… мразя думата „вила“! Прибрах се на място, до което и „Бърза помощ“ не може да дойде, колкото и да иска. Разбираш ли?…
— Донякъде… все още не съм готова да изследвам смъртта. Като явление тя е напълно рационално обяснена, необходим елемент от еволюцията. И същата рационалност, да оставим настрана емоционалното дори, самият Логос протестира срещу краткия живот на разума. Но пък и ми е ясно, че в светлината на еволюцията безсмъртието като стратегия губи пред ордите от смъртни създания… Противоречиво явление е смъртта. Понякога е дори по-сложно от живота. Затова и не анализирам още тази област.
— Дълголетието, осигурено на хората от нимплантите — води ли до безсмъртие?
— Практически и така може да се нарече. Но безсмъртието е фикция, неосъществим идеал. Предпочитам да говоря за много дълъг съзнателен живот, който в един момент може доброволно да избере смъртта… Гибел при инциденти и поради зла умисъл също остава актуална… Против последното се предприемат какви ли не опити за защита или поне за регенерация. Например, трансформиране на мозъчната структура в холографски запис — тогава неуязвимостта на личността нараства многократно поради свойството на холограмата да възпроизвежда цялото от отделни свои фрагменти, които трябва обаче да са достатъчно големи. Теоретично тогава един пръснат на парчета мозък може да се възстанови само по едно-единствено свое късче.
— Възможно ли е такова трансформиране?
— Подчертах, че на теория — да. Но на практика, приложено към един жив мозък или негово наномеханично функционално копие, е много мъчно осъществимо. Получава се нещо, което може да оперира с информация, тоест да мисли, но вече не е човешки мозък, нито триизмерен полипроцесор на изкинт. Нещо съвсем различно. Всяка мисъл, всяко усещане, всеки несъзнателен дори процес, който отразява физиологични промени в тялото, предизвикват реакция в мозъка — пренареждат се синапси, създават се нови връзки, закърняват стари. Както е казал един поет, професор Робърт Джастроу, „мозъкът е омагьосан тъкачен стан, който през целия ни живот тъче, разплита, пак тъче и отново разплита конците на собствената си невронна мрежа“.