— Тогава… холограмата трябва да е динамична. Холофилм, а не отделен „кадър“.
— О, да. Само че как ще конструираш филм, който сам си е и филмова лента, щом ще говорим за кадри и изображение? Засега подобно сливане на носител и информация е постигнато в наномашините, способни сами да се репликират или да строят други неща. Дори молекулата на ДНК няма същите възможности, без да взаимодейства с помощни агенти като ферментите. Така че наистина не е толкова просто. И комай не може да се постигне с възможностите на наномашините. Проектът стига донякъде, но оттам нататък са необходими принципно нови инструменти за приближаване до крайната цел. Има още много да се мисли по въпроса. И ние, изкинтите, мислим.
— Но това… това е достигане до границите на приложение на нанотехниката. Пределът, таванът на асемблерните технологии!
— Разбира се. Той е очертан. Но не виждам проблем. Когато разумът изпълни ограничения от тези предели обем, ще дойдат други технологии. Няма смисъл да се бърза. Знаеш ли какво прави изкинтите наистина разумни? Търпението, също както хората са разумни поради обратното — не ги свърта да не стигнат до края на пропастта. И още нещо — ние ЗНАЕМ, че животът е онова, което ти се случва, докато го планираш. Затова НЕ БЪРЗАМЕ. Перспективите за дълголетие, сравнимо с безсмъртие ни правят по-умерени почти във всичко. Скоро и хората ще го осъзнаят до последния си ограничен представител. И може би ще престанат да си пречат един на друг…
— Ти се откъсваш от своите, Лиде. Ще ти е скучно с мен.
— Няма. Има начин да не ни е скучно един с друг. Първата крачка е направена — поради липса на ефективно охлаждане, автономният ми мозък в черепа на това тяло…
— Не говори за себе си като машина. „Това“ тяло е твое тяло.
— Да. Навиците са инерцията на мисленето. Благодаря за поправката. Та в моето тяло бързомислещият ми акъл, Наско, не е толкова скоростен. Не може да се охлажда достатъчно добре. Тоест и субективното ми време е сравнимо с твоето. Ако отново ти изградя наномеханични цереброускорители, каквито си имал, преди да те хванат… ще постигнем компромис и добра основа за съвсем пълноценно общуване. И това ще е само първият етап. Ако продължим да сме си интересни…
— Ако се обичаме — подхвърли той.
— Да — гледаше го възторжено и дори чисто изкинтските й разсъждения прозвучаха по-меко и по-женски. — Тогава ще продължим напред…
— Ти много неща знаеш за мен.
— Знам.
Замълчаха, загледани в огъня.
— Време е — каза Атанас и взе ръжена. И се стресна. — Ей! Не така!!!
— Не мога да се изгоря, спокойно.
ЗНАЕШЕ, че е така. Въпреки това не можеше да гледа спокойно как любимата жена бърка в огъня, рови из въглените като сред купчина червено-жълти играчки за коледна елха и изхвърля изпечените картофи.
— Свиквай! И ти ще го можеш. Веднага щом ти имплантирам интерфейс за пълен достъп до телесния ти смартуер.
— Кога ще стане това? — Атанас прехвърляше горещия картоф от длан на длан, духаше и охкаше.
— Скоро. Нека не привличаме внимание, преди да сме готови…
Разчупиха картофите, отвори се златистата им сърцевина, поръсиха ги със сол и задъвкаха, цапайки се с овъгленото. Нощта край тях се бе сгъстила от пламъците, шумоляха дърветата и мигаха звездите — като колосален балдахин от черно кадифе, извезан с пайети.
— Как точно ще стане?
— Лесно. Вече посях семе за кораб.
— Къде?!
— Тук, в двора. Ще порасне като картоф под земята.
— И ще го копаем с мотики? — развесели се Атанас.
— Ако желаеш, може. Ще подаде носа си над почвата. Ще отворим люк и ще влезем. После… ще се издигнем. Ракетопланът ще е съвсем малък, десет пъти по-лек по маса от аналогичен бълк-апарат, но от девет до двайсет пъти по-здрав, място ще има колкото да се съберем двамата. Задала съм левитиращ композит, с водород в порите на корпуса, който ще е все едно изплетен от сапфирени и кварцови нишки. В атмосферата той ще е почти безтегловен заради архимедовата сила. После пускаме да се надуе балон с горещ водород. Корабът ни ще е гондолата. Достигнем ли максималната височина, ще се запалят реактивните двигатели и бързо ще напуснем атмосферата, преди някой да успее да ни върне…
— А… няма ли да видят балона и самия кораб? С радари?
— Не. Покритието поглъща радиовълни, различни лъчения, а свръх това посредством оптични нанокабели в повърхностния слой на апарата ще сме прозрачни във видимия спектър.
— А няма ли да сме слепи, щом сме прозрачни? Ако всичко в тялото е прозрачно, няма как да се фокусира светлина в окото, а и прозрачната ретина — на какво ще реагира?…