— По дяволите…
— Какво значи това? — виртуалното лице на Лидия беше съвсем безизразно.
— Ами аз…
— Не тук! Изключи се!
Връщането бе стремително и, като никога досега, предизвика лек световъртеж.
В реалността Лидия съвсем не изглеждаше безразлична, но тонът й остана остър, макар това да не личеше толкова явно при общуването с образа й в Скайнет.
— В какво си се забъркал?!
Атанас обясни. Тя го накара да повтори беседата с нанодилъра. Атанас със слабо учудване установи, че това не се оказа много трудно. Да де, церебралните нимпланти, дори в стандартната си масова версия, съставят каталог на паметта…
Когато приключи, Лидия избухна:
— Как можа да не ми кажеш?! Осъзнаваш ли в какво положение сме сега?!
Лошото бе, че го осъзнаваше. Чак до прилошаване. Усещаше лицето си да пламти. Успя да прошепне дрезгаво, пресипнал от срам, разкаяние… и събуждащ се страх:
— Извинявай… отначало не знам защо не ти казах веднага… после ми се видя несъществено… Лиде…
— За първи път се СЪРДЯ истински. Колко глупаво си постъпил, Наско!… Ох, колко глупаво…
— Аз…
Чувстваше се жалък.
Тя спря да клати глава и изведнъж го прегърна, изкарвайки му въздуха. Зашепна в ухото му:
— Поне съм сигурна, че наистина те обичам. Иначе не бих ти била толкова бясна! Толкова бясна, че ми иде да те убия, глупчо!
Той отвори уста, за да измънка отново някакво оправдание. Лидия му я запуши по своя си начин, само че бая по-агресивно от обикновеното. Ухапа го накрая на целувката. Той усети вкус на кръв.
— Какво ще правим? — каза плахо, прегръщайки я и чувствайки, че се успокоява, надвива емоциите си, може би за първи път усетени по този начин.
— Ще побързаме. До заседанието на съда трябва да сме се омели от Земята…
— А какво ще стане с Делон?
— Вероятно безсрочна стаза — сурово отвърна Лидия. — Не се тревожи чак толкова за него. Знаел е какво върши и какво може да му се стовари на главата. Вярвам, че се е подсигурил с добри адвокати. Ще му се размине със стаза. Пък и няма основания да го форматират дори частично. Тревожи се за себе си, за нас!… Да се върнем в къщата. В истинската, Наско!… Хрумна ми нещо. Обаче ще ми донесеш два чувала пръст в стаята. Или три. Общо осемдесет килограма материал. Хайде, миличък!
— Ами с какво…
— Намери си лопата. Май че има в мазето. И кофа, ако не ти се мъкне чувал.
Като че ли не й бе минало още ядосването.
Сънят е неспокоен, виденията го мъчат. Повтарят се едни и същи ситуации, гротескни, но убедителни за сънуващия. Предупреждение. Търсене на изход. Не, така не става. Ами така?… Трябва… трябва резервен изход! План „Б“, както обичаха да се изразяват сценаристите на филми едно време и влагаха тази набила скомина фраза в устата на актьорите…
Атанас се събуди рязко, като раздрусан от нечия ръка.
— Лидия?
Тя веднага отвори очи. Няма нужда от сън и все пак спи, защото това е част от човешката природа, в която се е въплътила, към която се придържа по свой избор (не заради мен… е, мъничко и заради мен — прилив на краткотрайна момчешка гордост) — и добросъвестно се отпуска в дрямка. Дори се бе похвалила, че е сънувала — засега само веднъж и нещо съвсем скучно, но е било СЪН!…
— Какво, Наско? Нещо лошо ли сънува?
— Лидия, трябва ни резервен план!
— О, миличък… почивай си, ще го измислим…
— Не, радост моя, аз трябва да го измисля, мъж ли съм или… Виж какво, може да се наложи да се спасяваме поединично… мълчи, мълчи!… Ако се случи така, ще ти кажа „бягай!“ и ти ще ме послушаш, чули! Обещай!
— Наско…
— ОБЕЩАЙ!
— Добре. Обещавам.
— Ако ни се случи да се разделим, за да им се изплъзнем… харесваш ли пръстените на Сатурн?
— Да… но…
— Там ще ни е мястото на срещата, запомни го! Там ще се чакаме, миличка… Къде е водата, жаден съм.
— Заповядай. Не бързай, не бързай, ще се задавиш…
— На тераса с изглед към Сатурн… ще се чакаме… — отново се унася, вече по-спокоен. Сякаш с няколкото думи е предотвратил всички беди, отпъдил е всички заплахи от хоризонта на общото им щастие. — Пръстените… подарявам ти ги, мила…
Тя го гледа в тъмното. Гали го по косата, докато се унесе по-дълбоко.
Устните й помръдват — не шепот, само дихание: с изглед към пръстените на Сатурн.
Добре, Наско, нека е твоето, душо романтична. Спи, любими, спи. Всичко ще бъде добре.
Ще бъде.
2.
142-о денонощие (16/09/71)
През 1798 година светът не бил същият като преди. Била извършена революция, която развяла знаме с хипнотизиращите и омайни думи „Свобода, равенство, братство“. Под тези диплещи се на флага благи слова се разнасяли глухите удари на гилотината. Човечеството стигнало до идеята за нацията вместо принадлежността към семейство, род или племе, до патриотизма вместо верността към вяра и васалната покорност към господаря, изобретило тоталната война, при която врагът официално бил не само противниковият войник, но и селянинът, който храни този войник. В края на осемнайсети век последната практика още едва покълвала, ужасния си разцвет щяла да достигне чак след век и нещо. Но будните умове на ярките личности вече усещали накъде шурти историята и търсели оправдание за предстоящите безчинства. В съчинението „Трактат за закона на народонаселението“ английският свещеник Томас Робърт Малтус постулирал, че поради експоненциалния ръст на населението при линейно нарастване на хранителните и други ресурси, войните и епидемиите всъщност са неизбежно и полезно зло. Баницата имала ограничени размери, а гърлата, петимни за нея, се умножавали.