Беше Злобара Де Мон. Като чу, че мисис Душкинг я няма, тя заяви, че ще влезе вътре да почака. Задаваше безброй въпроси за Душкингови и кутретата и така се разприказва, че по едно време леля Пудинг й рече, че трябва да я остави, за да слезе долу и да пусне кученцата вътре в къщата, защото задуха студен вятър. Злобара каза, че ще се поразходи и тя из парка — може би ще срещне там мисис Душкинг.
— Дали няма да я зърна оттук? — додаде тя и отиде до прозореца.
Леля Пудинг също се приближи до прозореца, за да й покаже най-краткия път до парка. И като надникна навън, видя пред къщата малка черна камионетка, която в същия миг много бързо потегли.
Изведнъж Злобара се разбърза. Почти тичешком излезе от къщата и препусна по стъпалата, които извеждаха на улицата.
„Чудно как успява да се движи с такава скорост — помисли си леля Пудинг, като затвори входната врата подире й. — Както се е увила цялата в кожи… Горките кученца, сигурно са измръзнали до смърт в тънките си кожички!“
И тя забърза надолу към кухнята, за да отвори вратата към вътрешния двор.
От кученцата нямаше и следа.
— Сигурно ми погаждат някакъв номер. Скрили са се — рече сама на себе си леля Пудинг, макар много добре да знаеше, че петнадесет кученца няма къде да се скрият.
Въпреки това прерови и зад най-малкото храстче, където дори и мишле не би могло да се скрие. Вратата в горния край беше залостена и в никакъв случай не би могла да бъде отворена от кученце. Все пак тя изтича на улицата и ги затърси и там като обезумяла.
— Откраднати са, знам! — завайка се тя и избухна в сълзи. — Сигурно са ги отмъкнали с онази черна камионетка, която видях да потегля.
Злобара Де Мон очевидно се бе отказала от намерението си да ходи в парка. Вече бе изминала половината път до собствената си къща, при това наистина много бързаше.
Чуй как лаят кучетата!
Леля Пудинг се втренчи през сълзи в парка. Съзря мисис Душкинг, леля Иконом и трите кучета, които тъкмо се бяха запътили към дома. Виждаше й се странно и ужасно, че се прибират така щастливи, когато всяка крачка ги приближаваше към страшната новина.
Когато прекосиха улицата, тя изтича да ги посрещне и така силно ревеше, че мисис Душкинг не можеше да разбере какво се е случило. Кучетата дочуха думата „кутрета“, видяха сълзите на леля Пудинг и се втурнаха по стъпалата към задното дворче откъм кухнята. Обиколиха на бегом цялата къща и търсеха, търсеха. Всеки пет минути Мисис и Пердита виеха, а Понго яростно лаеше.
Докато кучетата търсеха, а лелите плачеха, мисис Душкинг се обади по телефона на съпруга си. Той веднага се върна у дома заедно с една Голяма клечка от Скотланд Ярд. Голямата клечка откри парче от чувал, закачило се за железните пръчки на оградата, и заяви, че кученцата изглежда са били напъхани в чували и откарани с черната камионетка. Обеща да претърси Престъпния свят, но предупреди семейство Душкинг, че откраднати кученца рядко се откриват, освен ако не се предложи възнаграждение. Макар да не е разумно да се предлага възнаграждение на крадец, мистър Душкинг беше готов да го стори.
Той се втурна към „Флийт Стрийт“, където са редакциите на всички вестници, и поръча да поместят на първа страница на вечерните вестници големи обяви (което струва много скъпо), а още по-големи обяви да се появят на първа страница на сутрешните издания (което е още по-скъпо). Двамата с мисис Душкинг не можеха да се сетят какво друго могат да направят, освен да се опитат да се утешат взаимно и да успокоят лелите и кучетата. След време лелите спряха да плачат и също взеха да утешават кучетата, а после приготвиха вкусни неща за ядене, които на никой не му се ядяха. Най-сетне над покрусения дом се спусна нощта.
Изнурени, трите кучета си легнаха в кошовете пред кухненското огнище.
— Като си помисля само за моето малко Изтърсаче, напъхано в чувал — изхълца Мисис.
— Батко й Черноушко ще се погрижи за нея — опита се да я успокои Понго, макар че самият той се нуждаеше от утеха.
— Късметчето е толкова добро, че ще изпохапе крадците — стенеше Пердита — и те ще го убият.
— Няма — рече Понго. — Кутретата са откраднати, защото са ценни. Никой не би ги убил. Струват пари само докато са живи.
Но още докато произнасяше тези думи, в душата му се прокрадна страшно подозрение, което се засили с напредването на нощта. Дълго след като напълно изтощените Мисис и Пердита заспаха, той остана буден, загледан в огъня, като дъвчеше пръчките на коша си, както някой мъж би дъвкал лулата си.