Всеки, който не познава добре Понго, би го взел за хубав, забавен и чаровен, но не за особено умен. Дори Душкингови не съзнаваха дълбините на неговата интелигентност, защото често се държеше като малко куче: тичаше подир топки и пръчки, катереше се в скутовете им, прекалено малки и тесни за него, претъркулваше се по гръб, за да го чешат по корема. Как да допуснат, че това игриво създание притежава един от най-будните умове в кучешкото царство?
И този ум сега бе задействан. През цялата дълга декемврийска нощ той събираше две и две и получаваше четири. Макар че веднъж-дваж за малко да получи пет.
Нямаше намерение да тревожи Мисис и Пердита с подозренията си. Горкият Понго! Той страдаше не само заради себе си като баща, но и заради двете майки. (Защото вече имаше чувството, че кученцата наистина имат две майки, макар да не гледаше на себе си като на куче с две съпруги. Пердита бе за него по-скоро любима по-малка сестра.) Нищо нямаше да им каже за най-страшните си страхове, докато не се убедеше напълно. А междувременно му предстоеше да реши важна задача. Той все още умуваше над нея, когато лелите слязоха в кухнята, за да започнат новия ден.
Обикновено това бе най-приятният час — огънят подкладен, храната — обилна, а кутретата по това време бяха най-игриви. Ала тази сутрин — ех, както каза леля Иконом, не ми се ще да се замисля. И все пак тя все за това си мислеше, както и всички останали в осиротялата къща.
През целия ден не чуха никакви обнадеждаващи новини и Душкингови с изненада и облекчение видяха, че кучетата се хранят добре. (Понго бе непоколебим: „Яжте, момичета, за да имате сили!“) Следобед ги чакаше още по-голяма изненада. Понго и Мисис ясно дадоха да се разбере, че възнамеряват да изведат Душкингови на разходка. Не и Пердита. Твърдо бе решила да остане у дома, в случай че някое от кученцата се върне и има нужда от измиване.
Студеното време най-сетне бе настъпило — до Коледа оставаше само седмица.
— Мисис трябва да си облече палтенцето — реши мисис Душкинг.
Палтото беше много красиво — синьо, с беличко по края. Мисис много се гордееше с него. За Понго и Пердита също купиха палтенца, но Понго показа, че не му е приятно да го обличат.
Така че облякоха Мисис и сложиха на двете кучета чудесните им гердани. После те изведоха Душкингови за каишките към парка.
От самото начало се разбра, че на кучетата им е пределно ясно къде им се ходи. С твърда стъпка прекосиха парка, после широката улица и голямото открито пространство, наречено Примроус Хил — Игликин хълм. Душкингови не се изненадаха, тъй като това бе един от любимите им маршрути. Изненада ги обаче поведението на кучетата горе на хълма — те застанаха едно до друго и залаяха.
Първо лаяха на север, после на юг, най-накрая на изток и на запад. А всеки път, когато променяха посоката, започваха с три много особено кратки и отсечени излайвания.
— Човек може да помисли, че сигнализират — обади се мистър Душкинг.
Всъщност той само се шегуваше. А те наистина сигнализираха.
Много хора са забелязали, че кучетата обичат да лаят рано привечер. И наистина понякога наричат здрача часа на кучешкия лай. Твърде заетите градски кучета лаят по-малко от селските си събратя, но всички те знаят много добре какво е Вечерният лай. По този начин поддържат връзка с отдалечени приятели, предават си важни новини, разменят си приятелски клюки. Ала нито едно от кучетата, които отговориха на Понго и Мисис, не очакваше да се наслади на клюка, тъй като трите къси и отсечени излайвания означаваха: „Помощ! Помощ! Помощ!“
Никое куче не би изпратило подобен сигнал, ако не е изпаднало в ужасна беда. И никое куче, чуло този сигнал, не би пропуснало да се отзове.
Само след няколко минути новината за откраднатите кученца вече прелиташе над Англия и всяко куче, което я чу, веднага се превърна в детектив. Кучетата от Престъпния свят на Лондон (изпохапани от живота индивиди, но и умеещи да хапят в отговор) незабавно се спуснаха да изследват злокобните тъмни улички, където се подвизаваха крадците на кучета. Кучетата от магазините за продажба на домашни животни побързаха да се уверят, че кутретата, изложени за продан, не са предрешени далматинци. А онези кучета, които не можеха да се включат директно в издирването, побързаха да предадат новината, като я разпространиха из цял Лондон, из околностите му и отвъд него, в откритите полета:
Помощ! Помощ! Помощ! Откраднати са петнадесет кутрета далматинчета. Известете Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“, Лондон. Край на предаването.
Понго и Мисис всъщност се надяваха, че всичко това ще се случи. Те знаеха само, че са се свързали с най-близките кучета, които можеха да ги чуят и да им отвърнат, и че тези кучета ще са нащрек на другия ден на смрачаване да приемат и предадат всяка вест, която достигне до тях.