Лелите нагостиха обилно Мисис, за да има тя сили, и Понго — за да не се чувства пренебрегнат (както се случва понякога с бащите на очакваните кученца), след което кучетата спаха цял следобед на най-хубавия диван. А когато мистър Душкинг се прибра след работа у дома, те бяха будни и молеха за разходка.
— Да излезем всички да се поразходим — предложи мистър Душкинг, като научи чудесната новина. — Да отпразнуваме събитието.
Леля Пудинг каза, че до вечеря има още много време, а леля Иконом, че една разходка ще й се отрази много добре, така че всички заедно се отправиха към парка.
Най-напред вървяха Душкингови — мисис Душкинг изглеждаше чудесно в зеления си костюм, ушит точно преди сватбата, и мистър Душкинг също — в старото си сако, с което винаги разхождаше кучетата си (той не можеше да се нарече красавец, но затова пък на човек не му омръзваше да го гледа). След тях крачеха Понгови с благородните си осанки — и двамата можеха да са медалисти, ако мистър Душкинг не бе убеден, че кучешките изложби страшно биха им досадили — както впрочем и на него. Имаха изваяни глави, великолепни рамене, силни крака и прави опашки. Петната по телата им бяха катраненочерни, повечето колкото монета от два шилинга, а по главите, краката и опашките имаха по-малки петънца. Носовете им бяха черни, а около очите си също имаха черно. Изражението на Мисис беше много мило, а Понго, макар да беше властен, имаше усмихнати очи. Вървяха един до друг с много достойнство и слагаха каишки на Душкингови само колкото да ги приведат през кръстовищата. Леля Пудинг (пълничка) в бяла престилка и леля Иконом (още по-пълна) в добре скроен фрак, панталони и кокетна престилчица завършваха шествието.
Беше чудна септемврийска вечер, без никакъв вятър, много спокойна. Паркът и старите, боядисани в кремаво къщи, които гледаха към него, се къпеха в златистите отблясъци на залеза. Чуваха се множество звуци, но никакъв шум. Виковете на играещите деца и бръмченето на уличното движение звучаха по-приглушено от друг път, като че омекотени от тази кротка вечер. Птиците пееха последните си за деня песни, а малко по-надолу по улицата, в къщата, където живееше един велик композитор, някой свиреше на пиано.
— Никога няма да забравя тази прекрасна разходка — рече мистър Душкинг.
В същия миг покоят бе нарушен от някакъв пронизителен клаксон. Към тях се приближаваше една лимузина. Спря точно пред голямата къща и от нея излезе висока жена. Беше с плътно прилепнала смарагденозелена рокля от тежка коприна, с няколко наниза рубини и крайно семпло наметало от бял визон, което стигаше до високите токчета на рубиненочервените й обувки. Беше мургава, с черни очи, в които проблясваха алени пламъчета, и с много остър нос. Косата й бе сресана на прав път точно по средата, а което бе най-необичайното, половината беше черна, а другата половина — бяла.
— Я! Та това е Злобара Де Мон! — възкликна мисис Душкинг. — Ние сме съученички. Изключиха я от училище, защото я хванаха да пие мастило.
— Вижда ми се твърде екстравагантна — отбеляза мистър Душкинг и понечи да обърне гръб, ала високата слаба жена бе забелязала мисис Душкинг и вече слизаше по стъпалата, за да я посрещне. Нямаше как — мисис Душкинг бе принудена да й представи съпруга си.
— Елате да ви запозная с моя съпруг — рече високата жена.
— Нали се канеше да тръгваш нанякъде с колата — напомни й мисис Душкинг и погледна шофьора, който чакаше до отворената врата на лимузината. Беше боядисана в черно и бяло, на ивици — доста се хвърляше на очи.
— За никъде не бързам — увери я съученичката й. — Настоявам да влезете.
Лелите казаха, че ще се приберат у дома да се погрижат за вечерята и ще вземат кучетата със себе си, но високата жена заяви, че и кучетата трябвало да влязат в къщата.
— Толкова са красиви. Искам и мъжът ми да ги види.
— Как се казваш сега по мъж, Злобара? — попита я мисис Душкинг, докато прекосяваха покрития със зелен мрамор коридор и влизаха в покрития с червен мрамор хол.
— Името ми е все така Де Мон — отвърна Злобара. — Аз съм последна издънка на рода и затова накарах мъжа си да приеме моето име.
В този миг крайно семплото й наметало от бял визон се плъзна от раменете й и се свлече на пода. Мистър Душкинг го вдигна.
— Какво прекрасно наметало! — възкликна той. — Но тази вечер може би ще ви е топло с него.
— На мен никога не ми е топло — каза Злобара. — Целогодишно се обличам с кожи и спя на хермелинови чаршафи.
— Колко мило — учтиво изрече мистър Душкинг. — Лесно ли ги перете?