Злобара сякаш не го чу, защото продължи:
— Обожавам кожите! Живея само заради тях! Затова именно се омъжих за търговец на кожи.
В този миг в стаята влезе мистър Де Мон. Беше дребен, с притеснен вид и освен да търгува с кожи, очевидно нищо друго не умееше да върши. Злобара го представи на Душкингови и каза:
— А къде са онези две великолепни кучета?
Понго и Мисис се бяха излегнали под рояла и умираха от глад. Червеният мрамор им напомняше за късове сурово месо.
— Ще си имат кученца — съобщи щастливата мисис Душкинг.
— О, нима? Чудесно! — зарадва се Злобара. — Елате, кучета!
Понго и Мисис учтиво се приближиха.
— От тях ще станат прелестни кожени палта, нали? — обърна се Злобара към мъжа си. — За през пролетта, върху черен костюм. Как не сме се сетили да шием палта от кучешки кожи!
Понго излая остро и заплашително.
— Тя само се пошегува, мили Понго — потупа го мисис Душкинг, а сетне каза на Злобара: — Понякога имам чувството, че разбират всичко, което си говорим.
Но всъщност не го мислеше. А то си беше така.
Тоест така беше, що се отнася до Понго. Мисис не разбираше човешка реч колкото него, но схвана шегата на Злобара и никак не я хареса. Понго от своя страна беше бесен. Как може да се говори така пред жена му, която очаква кученца! Зарадва се, като видя, че Мисис не е разстроена.
— На всяка цена искам да дойдете на вечеря следващата събота — обърна се Злобара към мисис Душкинг.
И тъй като не се сети как да отклони поканата (защото мразеше да лъже), мисис Душкинг прие. После каза, че е време да си тръгват и че не бива да досаждат повече на Де Монови.
Като прекосяваха коридора, покрай тях се шмугна великолепна бяла персийска котка и се стрелна нагоре по стълбите. Мисис Душкинг се възхити от красотата й.
— Аз пък не я харесвам особено — рече Злобара. — Ако не беше толкова ценна, бих я удавила.
Котката се извърна и сърдито изсъска. Може би това се отнасяше до Понго и Мисис — а може би не.
— Искам да чуете новия ми клаксон — каза Злобара, когато всички излязоха пред къщата. — Той е най-пронизителният в цяла Англия.
Тя мина покрай шофьора и сама натисна клаксона, при това твърде продължително. Понго и Мисис за малко да оглушеят.
— Прелестни кучета, направо прелестни — обърна се Злобара към тях, докато се качваше в черно-бялата си кола. — Страшно ще отивате на колата ми — и на черно-бялата ми коса.
Шофьорът метна самурова кожа върху коленете на Де Монови и подкара раираната лимузина.
— Тази кола ми прилича на движеща се пешеходна зебра — обади се мистър Душкинг. — Приятелката ти и в училище ли беше с такава коса?
— Не ми беше приятелка — страхувах се от нея — каза мисис Душкинг. — Но косата й беше същата — имаше една бяла и една черна плитка.
Мистър Душкинг си помисли какъв късмет има, че е женен за мисис Душкинг, а не за Злобара Де Мон. Изпита съжаление към съпруга й. Понго и Мисис пък съжалиха бялата й котка.
Златистият залез се беше стопил и на негово място се бе спуснала нежносиня вечер. Паркът беше почти безлюден и някъде от далечината долиташе гласът на пазача: „Всички навън! Всички навън!“, защото в Англия парковете се заключват през нощта. Откъм напечените от слънцето морави ухаеше леко на сено, а езерото изпускаше дъх на водни растения и влага. Всички къщи около парка бяха превърнати в държавни учреждения и вече бяха заключени. В прозорците не проблясваше никаква светлинка. Но Душкингови съзряха гостоприемните светлини на собствената си къща. А след малко Понго и Мисис подушиха апетитната миризма на вечерята. На Душкингови уханието също допадна.
Всички поспряха за миг, за да надзърнат през железните решетки в кухнята. Макар да беше на приземния етаж, кухнята съвсем не беше тъмна. Имаше врата и два големи прозореца, които гледаха към тесния, настлан с плочи двор. Такива дворове често се срещат в старите лондонски къщи. От него се излизаше по няколко стъпала направо на улицата.
Душкингови и кучетата си помислиха колко приятна изглежда ярко осветената им кухня. Тя имаше бели стени, червен линолеум и открит бюфет, по който бяха наредени чинии със сини орнаменти. Имаше модерна печка за готвене и старомодна кухненска камина, за да бъдат доволни лелите. Леля Пудинг печеше нещо във фурната, а леля Иконом нареждаше чинии в кухненския асансьор, който щеше да ги изкачи на горния етаж в трапезарията, също както дяволите се появяват в пантомимите. До камината се виждаха две постлани с възглавнички плетени кучешки кошове, а до тях две богати вечери в лъскави купички вече очакваха Понго и Мисис.
— Дано Мисис да не се е уморила — каза мистър Душкинг, докато отключваше входната врата.