Мисис много би искала да отговори, че през живота си не се е чувствала толкова добре. Тъй като не можеше да говори, тя се опита да покаже колко е добре, затова се втурна надолу към кухнята, размахала опашка. Понго стори същото, предвкусвайки вечерята и дългия сън до огъня и своята Мисис.
— Ех, защо и ние нямаме опашки да помахаме с тях — рече мистър Душкинг.
Появата на кутретата
Вечерята в дома на Злобара Де Мон се състоя в стая, чиито стени бяха покрити с черен мрамор, върху бяла мраморна маса. А храната беше твърде необичайна.
Супата тъмнолилава. И знаете ли какъв вкус имаше? На черен пипер!
Рибата беше яркозелена. А знаете ли тя какъв вкус имаше? На черен пипер!
Месото беше бледосиньо. Сигурно се досещате какъв беше вкусът му. На черен пипер.
Всичко имаше вкус на черен пипер, дори сладоледът, който беше черен.
Други гости, освен Душкингови нямаше. След вечерята те седнаха с изплезени езици в хола с червен мрамор, където в камината лумтеше силен огън. И мистър Де Мон беше изплезил език. Злобара беше в рубиненочервена копринена рокля и със смарагдова огърлица. Тя се приближи колкото се може по-плътно до огъня.
— Раздухай високи пламъци — обърна се тя към мистър Де Мон.
Той така раздуха огъня, че Душкингови се изплашиха да не би коминът да се запали.
— Великолепно! — радваше се Злобара й пляскаше от удоволствие с ръце. — За жалост обаче пламъците са много краткотрайни.
И като позатихнаха, тя потрепери и се уви в крайно семплото си наметало от бял визон.
Мистър и мисис Душкинг си тръгнаха веднага щом приличието позволи и се разходиха покрай парка, за да се разхладят.
— Странно име — Де Мон — рече мистър Душкинг. — Ако се съединят двете части, се получава демон. Да не би Злобара да е истински демон? Може би затова обича все да й е горещо.
Мисис Душкинг се усмихна — тя знаеше, че той се шегува. После рече:
— Щом като вечеряхме у тях, значи и ние трябва да ги поканим. Имаме задължения и към други хора. Най-добре да свършим всичко това преди появата на кученцата. Боже мой! Какво е това?
Нещо пухкаво се търкаше в глезените й.
— Котката на Злобара! — възкликна мистър Душкинг. — Прибери се у дома, котенце. Ще се изгубиш.
Но котката продължи да върви подире им чак докато стигнаха къщата си.
— Може би е гладна — предположи мисис Душкинг.
— Нищо чудно — освен ако черният пипер й допада — рече мистър Душкинг, който все още вдишваше въздух с пълна уста, за да охлади гърлото си.
— Ти я помилвай, а аз ще отида да й донеса нещо за ядене — каза съпругата му и слезе на пръсти в кухнята, за да не събуди Понго и Мисис, мирно сгушени в кошниците си. След малко се върна с мляко и половин консерва риба. Бялата котка ги изяде, а после заслиза по стъпалата към кухнята.
— Да не би да иска да остане да живее при нас? — зачуди се мисис Душкинг.
Изглежда, работата беше точно такава. Но в този миг Понго се събуди и гръмко излая. Бялата котка се обърна и изчезна в нощта.
— Толкоз по-добре — въздъхна облекчено мисис Душкинг.
— Злобара би ни дала под съд за такава ценна котка.
И те слязоха в кухнята, за да дадат възможност на Понго да ги приветства както трябва. Мисис, макар и сънена, също си беше отпочинала чудесно, така че скоро на черджето пред камината се виждаше само вихрушка от хора и кучета, докато мисис Душкинг се сети — твърде късно, — че официалният костюм на мистър Душкинг ще стане целият в бели косми.
След около три седмици Мисис започна да се държи по много странен начин. Взе да изследва всеки сантиметър от къщата, като обръщаше особено внимание на долапите и на кашоните. Най-силно я привличаше големият стенен долап до спалнята на Душкингови. В него лелите държаха разни кофи и метли и вътре нямаше къде игла да падне. Всеки път, когато Мисис успяваше да се завре в него, тя събаряше нещо с гръм и трясък, след което имаше много обиден вид.
— Божичко, та тя иска вътре да роди кученцата си! — възкликна леля Пудинг.
— Мисис, миличка, не може в този мрачен, задушен долап — рече й леля Иконом. — Имаш нужда от светлина и въздух.
Ала когато Душкингови се посъветваха с Великолепния ветеринарен лекар, той им обясни, че Мисис има нужда от малко затворено пространство, в което да се чувства в пълна безопасност и щом като долапът с метлите й допада, най-добре да й го предоставят. При това незабавно — за да има време да привикне към него, макар до появата на кученцата да оставаха още няколко дни.
Така че кофите и метлите бяха изхвърлени от долапа, а Мисис се намести вътре за голямо свое удовлетворение. Понго се засегна леко, че не го пускат и него, но Мисис му обясни, че майките кучета предпочитат да са сами, когато очакват кученцата си, затова той нежно близна жена си по ухото и каза, че много добре я разбира.