Нощта напредваше. Осем кутрета! Може би няма да има повече? Далматинците рядко имат повече от девет деца първия път. Десет! Единадесет!
Дванадесетото не приличаше на братята и сестрите си. Цветът, който прозираше през бялата козинка, не беше розов като на здравите кученца, а болезнено жълтеникав. И вместо да започне да подритва с краченца, то лежеше неподвижно. Лелите, които стояха пред вратата на долапа, казаха на Душкингови, че се е родило мъртво.
— Майката няма да тъгува обаче, защото си има толкова много други дечица — утеши ги леля Пудинг.
Мистър Душкинг положи мъничкото същество в дланта си и тъжно го загледа.
— Не е справедливо изобщо да не си поживее — рече мисис Душкинг със сълзи на очи.
Нещо изплува в съзнанието на мистър Душкинг — нещо, което бе чел преди време. Той започна да разтрива кученцето, после внимателно го разтърка с един пешкир. Изведнъж около нослето му се появи малко розовато кръгче, а след това цялото телце порозовя под снежнобялата козинка. Крачетата му зашаваха! Беше живо!
Мистър Душкинг побърза да го сложи до Мисис, за да може тя веднага да го накърми, и то си остана там да суче до появата на следващото кутре — защото наистина се появи още едно. Така станаха тринадесет!
Призори на вратата се позвъни. Беше Великолепният ветеринарен лекар, който цяла нощ беше спасявал живота на едно премазано от лека кола куче. До пристигането му всички кученца се бяха родили и Мисис кърмеше осем — повече от осем не можеше да храни наведнъж.
— Отлично! — зарадва се лекарят. — Прекрасна челяд. А как понася всичко това бащата?
Душкингови се почувстваха виновни. От момента, в който започнаха да се появяват кученцата, изобщо не се бяха сетили за Понго. Той стоеше затворен в кухнята. Цяла нощ беше крачил напред-назад и само веднъж чу новини за семейството си — когато леля Пудинг слезе в кухнята да приготви кафе и сандвичи. Тя го осведоми, че Мисис е добре — но му го каза на шега, защото не допускаше, че той я разбира.
— Горкият Понго, трябва да го пуснем тук, горе — рече мисис Душкинг.
Великолепният ветеринарен лекар обаче им обясни, че обикновено майките кучета не обичат бащите да се навъртат много-много около новородените кутрета. В този миг се чу топуркане по лъснатия под на коридора и Понго се появи на стълбите, като вземаше по четири стъпала наведнъж. Леля Пудинг беше слязла да свари чай за Великолепния ветеринарен лекар и притесненият татко се бе измъкнал, щом тя открехна вратата.
— Внимавай, Понго — предупреди го лекарят. — Тя може да не те иска.
Ала Мисис уморено тупаше с опашка по дъното на долапа.
— Слез да закусиш и хубаво се наспи — каза тя на мъжа си, но само Понго я чу. По очите и бясно махащата му опашка майката разбра какво чувства той в момента — разбра колко обича нея и осемте чудесни кученца, които се наслаждаваха на първата си закуска. А колко ли още имаше в кошницата — онези, които чакаха своя ред, за да се нахранят?
— Жалко, че Понго не знае да брои — обади се мисис Душкинг.
Понго обаче много добре умееше да брои. Той слезе долу с гордо вдигната глава и с нов блясък в хубавите си черни очи. Защото знаеше, че е баща на петнадесет дечица.
Пердита
— А сега — рече Великолепният ветеринарен лекар на Душкингови — трябва да намерите дойка за кученцата.
И той им обясни, че въпреки старанията си да се справи с кърменето на петнадесет кутрета, Мисис скоро ще се изтощи и ще отслабне. По този начин по-силните ще смогват да получават повече мляко от по-слабичките. А кутрето, което мистър Душкинг бе върнал към живота, беше много дребно и щеше да има нужда от специални грижи.
Най-едрото имаше черно петно на едното ухо и част от главата. Това е недостатък при далматинците, които трябва да се родят чисто бели, както мистър Душкинг обясни на Злобара Де Мон. Някои хора наистина биха удавили това петнисто кутре, защото не беше ценно. Ала Душкингови особено се привързаха към него, защото бе започнало живота си с лош късмет. (А освен това много им харесваше, че могат да го разпознават. Докато започнаха да им избиват петна няколко седмици след раждането, това и другото — най-малкото и крехко кутре — бяха единствените, които различаваха от останалите.)
Великолепният ветеринар каза, че дойката трябва да е някое нещастно куче, което е изгубило кученцата си, но има още мляко. Мислеше, че ще успее да намери такова, но тъй като не беше сигурен, посъветва Душкингови да се обадят по телефона във всички приюти за бездомни кучета. А докато намерят дойка, рече той, биха могли да помогнат на Мисис, като хранят кутретата с кукленски биберон или едновремешен пълнител за писалки.