След това Великолепният ветеринарен лекар се прибра у дома да поспи, преди да започне новия си трудов ден.
Леля Пудинг приготви закуската, а леля Иконом изведе Понго на разходка. Успяха да склонят Мисис да остави дечицата си за малко и също да се поразходи. Когато се върна, мисис Душкинг беше почистила долапа. Мисис нахрани и втората партида кутрета, след което си легна и хубаво се наспа заедно с всичките си петнадесет деца. Долу в кухнята Понго също си поспа хубаво, спокоен, че всичко е наред.
Щом отвориха магазините, мисис Душкинг отиде да купи кукленски биберон и пълнител за писалки. Сетне мистър Душкинг и лелите се редуваха да хранят кутретата. На мисис Душкинг много й се искаше и тя да ги храни, но трябваше да звъни по телефона и да търси дойка. Лелите пък бяха много дебели и не се побираха в долапа, така че скоро отстъпиха цялата работа на мистър Душкинг, който на бърза ръка се специализира и дори взе да се разпорежда. Естествено, не можа да отиде на работа, което не беше никак добре — в момента се водеха важни делови преговори.
За щастие телефонът в спалнята беше с дълъг шнур, така че той можеше едновременно да разговаря и да храни кученцата. Седеше си в тъмния долап с Мисис, петнадесетте кутрета и телефона. За малко да провали една важна работа, защото веднъж поднесе кученце към ухото си, а на телефона даде да си пийне млекце.
Едва мистър Душкинг затвори телефона, и ето че се обади Великолепният ветеринарен лекар, за да им каже, че не е намерил дойка. Мисис Душкинг също не бе успяла да открие дойка в цял Лондон, затова започна да звъни на кучешките приюти извън града. Чак късно следобед чу за една майка с мляко на около петдесет километра от Лондон. Тя току-що била отведена в приюта за изгубени кучета и трябваше да я държат там няколко дни да не би някой да си я потърси.
Мистър Душкинг подаде глава от долапа. Тъй като цяла нощ бе прекарал на крак и цял ден беше хранил кученцата, той вече бе капнал от умора, ала твърдо бе решил да помага на Мисис, докато намерят дойка.
— Защо не опиташ да вземеш назаем това куче? — обърна се той към жена си. — Ще обещаеш, че ще я върнем веднага, щом се появи собственикът й.
И така мисис Душкинг изкара колата от старата конюшня зад къщата и потегли, изпълнена с надежди. Ала когато пристигна в приюта, научи, че собственикът на кучето майка вече си я бе отвел. Зарадва се заради кучето, но изпита и силно разочарование. Мислеше си как горката Мисис ще се изтощи от изхранването на толкова много кученца и как мистър Душкинг по всяка вероятност ще откаже да напусне долапа, за да се наспи. Взе да се пита дали изобщо ще намери дойка.
Беше се спуснала тъмна, навъсена, дъждовна октомврийска нощ. Цял следобед бе валяло, но мисис Душкинг почти не бе забелязала дъжда, защото я сгряваше надеждата. Ала сега, когато потегли обратно за Лондон, времето започна все повече да я потиска. А дъждът така се усили, че чистачките на колата не успяваха да се справят с него.
Караше през някаква безлюдна местност, когато на пътя точно пред себе си видя нещо като вързоп. Забави ход и приближи — оказа се, че е куче, а не вързоп. Веднага си помисли, че е прегазено. Ужасена, че страховете й може да се оправдаят, тя спря колата и слезе.
В първия миг си помисли, че кучето е мъртво, но щом се наведе над него, то с мъка се изправи на крака и тя видя, че е здраво и читаво. Толкова беше изплескано с кал, че не можа да разбере каква порода е, но в светлината на фаровете видя, че нещастното същество е само кожа и кости. Заговори му нежно и вялата опашка едва-едва помръдна, после пак безжизнено се отпусна.
„Не мога да го оставя тук — помисли си мисис Душкинг. — Дори да не е блъснато от кола, явно умира от глад. Ох, Божичко!“
Тъй като вече си имаше седемнадесет кучета, никак не й се искаше да прибира бездомно куче, но знаеше, че няма да има сили просто да го предаде в най-близкия полицейски участък.
Потупа го по главата и се опита да го накара да я последва. То се понадигна, но краката не го държаха, така че тя го отнесе на ръце в колата. Беше като чувал с кокали. В същия миг тя забеляза нещо. Бързо го сложи на седалката върху едно чердже и запали лампата. Беше куче майка и въпреки крайно изтощеното си състояние все още имаше мляко.
Мисис Душкинг скокна в колата и потегли колкото се може по-бързо. Скоро навлезе в покрайнините на Лондон. Знаеше, че ще мине доста време, докато се прибере у дома, тъй като движението беше твърде оживено, затова спря пред един ресторант. Собственикът й продаде мляко и студено месо и дори й услужи със съдинките на собственото си куче. Изгладнялото животно се нахвърли лакомо върху храната, а след това се разположи удобно и заспа. Добрият собственик на ресторанта си взе обратно съдинките и пожела на мисис Душкинг всичко най-добро. Тя отново се качи в колата си и потегли.