Стивън Кинг
11/22/63
Човешкият разум буквално не е способен да асимилира факта, че един дребен човечец съвсем сам е повалил гиганта сред неговите лимузини, приближени и охрана. Ако такова едно нищожество е сразило водача на най-могъщата земна нация, тогава светът, който ни заобикаля, е неадекватен и ние живеем в напълно абсурдна вселена.
За влюбените очи белезите от шарка са красиви трапчинки.
Танцът е живот.
На Зелда
Хей, миличка, добре дошла на купона.
11/22/63
Никога не съм бил от мъжете, които бихте нарекли ревливи.
Бившата ми жена казваше, че „отсъстващият ми емоционален уклон“ бил главната причина да ме напусне (сякаш онзи тип, когото срещна на сбирките на Анонимните алкохолици, нямаше нищо общо). По думите на Кристи, тя можела да ми прости, задето не плаках на погребението на баща й — все пак познавал съм го само шест години и нямало как да разбера какъв чудесен, щедър човек бил той (такъв, който подарява Мустанг кабрио по случай завършване на гимназията, например). Но после, когато не плаках и на погребенията на собствените си родители — те починаха през две години един от друг, татко от рак на стомаха, а майка от гръмовен инфаркт, докато се разхождала по плажа във Флорида — тя започнала да осъзнава онова там за отсъстващия уклон. Аз изглежда съм бил „неспособен да дам воля на собствените си чувства“, както биха се изразили Анонимните алкохолици.
— Никога не съм те виждала да проливаш сълзи — каза тя с онзи равен глас, който хората използват, когато говорят за последната капка, която е преляла чашата и е разрушила връзката. — Дори когато ми заяви, че, ако не спра да пия, ще ме напуснеш.
Този разговор се беше състоял шест седмици преди тя да си събере нещата, да прекоси града и да се нанесе при Мел Томпсън. „Момче и момиче се срещат на терен на АА“ — това е още един от изразите на Анонимните алкохолици.
Не плаках, докато я гледах как си отива. Не плаках и когато влязох обратно в малката къща с огромната ипотека. Къщата, в която не бяха се родили никакви деца и сега вече никога нямаше да се родят. Просто легнах в леглото, което вече беше само мое, метнах ръка върху очите си и скърбих.
Без сълзи.
Но аз не съм емоционално задръстен. По този въпрос Кристи беше в грешка. Един ден, когато бях на девет, майка ми ме пресрещна на вратата, когато се прибрах от училище. Каза ми, че моето коли, Рагс, е било ударено и убито от камион, а шофьорът дори не си направил труда да спре. Не плаках, докато го погребвах, макар татко да ми беше казал, че няма да изглеждам като слабак, ако поплача в такъв момент. Обаче плаках, когато тя ми каза какво се беше случило. Отчасти, защото за първи път се сблъсквах със смъртта, но най вече, защото аз отговарях за кучето и трябваше да се уверя, че е затворено на сигурно място в задния ни двор.
Плаках също, когато докторът се обади да ми каже какво се е случило с майка ми онзи ден на плажа.
— Съжалявам, но нищо не можехме да направим — беше казал той. — Понякога тези неща се случват внезапно и от медицинска гледна точка така е най-добре.
Точно тогава Кристи не беше вкъщи — беше й се наложило да остане в училище до късно, за да се срещне с една майка, която имаше въпроси за последните оценки на сина си — обаче аз хубаво си поплаках. Влязох в малкото ни перално помещение, извадих един чаршаф от коша с дрехи за пране и плаках, забил лице в него. Не плаках дълго, но пролях съвсем истински сълзи. Можех да й го кажа по-късно, но не виждах защо да го правя. От една страна, тя сигурно щеше да помисли, че си прося съжаление (това не е от изразите на Анонимните алкохолици, но вероятно трябва да бъде), а от друга, не мисля, че способността да ревеш по даден знак е необходимо условие за успешен брак.
Сега, като се замисля, и аз не съм виждал баща си да плаче. В най-емоционалните си моменти Уилям Епинг отронваше или тежка въздишка, или сдържан смях — никога не се е бил в гърдите от мъка, нито се е смял с цяло гърло. Беше такъв тип човек — силен и мълчалив и майка ми не беше много по-различна от него. Може би са ми го предали по наследство, затова рядко плача. Обаче чак да съм блокиран? Неспособен да изразявам чувства? Не, никога не съм бил нищо подобно.
С изключение на онзи път, когато ми се обадиха за майка ми, само още веднъж се сещам да съм плакал като възрастен. Случи се след като прочетох историята за бащата на чистача. Бях сам в учителската стая в гимназията на Лисбън Фолс и четях съчиненията по английски на възрастните ученици от вечерния гимназиален клас. Надолу по коридора се чуваше трополенето на баскетболна топка, сирената, оповестяваше полувремето и виковете на зрителите, присъстващи на спортната схватка между Хрътките от Лисбън и Тигрите от Джей.