— Сушилна барака? — имах някакъв бегъл спомен за нещо такова в близост до закусвалнята и предполагам, че може да е била сушилната барака на фабриката Уоръмбо, но тя вече отдавна трябваше да е изчезнала. Ако килерът имаше прозорец, той би гледал към тухлен двор и магазин за връхни дрехи, наречен „Твоят мейнски уют“. Аз самият си бях купил хубаво дебело яке Норт фейс от там малко след Коледа, и то на съвсем прилична цена.
— Остави сега сушилнята, просто запомни каквото ти казах. Сега се завърти, точно така, и направи две-три крачки напред. Малки крачки. Бебешки крачки. Все едно се опитваш да намериш най-горното стъпало на стълбата в пълен мрак — съвсем внимателно.
Направих каквото ми каза и през цялото време се чувствах като най-големия идиот в света. Една крачка… присвивам глава, за да не ударя тавана… втора крачка… сега леко прикляквам. След още няколко крачки щеше да се наложи да коленича, но нямах никакво намерение да стигам до там, без значение дали това влиза последното желание на един умиращ човек.
— Ал, това е пълна глупост. Освен ако не искаш да ти донеса кутия плодов коктейл или от тия опаковки желе, не виждам какво друго бих могъл да направя т…
Тъкмо тогава кракът ми пропадна надолу. Точно както, когато слизаш по стълби. Само дето кракът ми си стоеше здраво стъпил на сивия линолеум. Ясно го виждах.
— Ето на — каза Ал и поне за момента гласът му не беше прегракнал, думите звучаха меко и в тях се долавяше удовлетворение. — Откри го, приятел.
Но какво точно бях открил? Какво точно усещах? Най-правдоподобният отговор, който ми хрумна, беше самовнушение. Понеже, каквото и да усещах, съвсем ясно виждах крака си на пода. Само дето…
Нали знаете как в ярък слънчев ден, ако затвориш очи, можеш да видиш остатъчния образ на това, което си гледал? Същото се случваше и сега. Докато гледах крака си, го виждах на пода, но когато премигнах — милисекунда преди или след като затворих очи, не бях сигурен кое от двете — видях крака си на стъпало. И светлината не беше слабата светлина на шестдесетватова крушка. Беше ярка дневна светлина.
Замръзнах.
— Продължавай — подкани ме Ал. — Нищо лошо няма да ти се случи, приятел. Давай напред — той се изкашля и допълни някак отчаяно с прегракнал глас: — За мен е важно да го направиш.
И аз продължих.
Бог да ми е на помощ, продължих.
Глава 2
1
Направих още крачка напред и попаднах на поредното стъпало надолу. На вид все още бях стъпил на пода в килера на Ал, но вече можех да се изправя без главата ми да опира в тавана. Което, разбира се, беше невъзможно. Стомахът ми болезнено се сви в отговор на смесените сигнали, които подаваха сетивата ми, и усещах как сандвичът с яйчена салата и парчето ябълков пай, които бях изял на обяд, се канят да ме освободят от присъствието си.
Зад гърба ми Ал се обади — звучеше сякаш стои на петнадесетина метра от мен, а не на метър и половина, както си беше.
— Затвори очи, приятел, така ще ти е по-лесно.
Когато го направих, обърканите ми възприятия веднага се усмириха. Беше като да върнеш очите си в нормално състояние, след като си ги бил кръстосал. Или, не, по-точно би било да са каже, беше като да си сложиш специалните очила за гледане на триизмерни филми. Преместих десния си крак напред и слязох още едно стъпало надолу. Наистина слизах по стълба — докато очите ми бяха затворени, тялото ми не се бунтуваше срещу тази информация.
— След още две отвори очи — пак се обади Ал и този път звучеше още по-далеч. Сякаш се беше оттеглил чак в другия край на закусвалнята, а не стоеше до вратата на килера.
Слязох на следващото стъпало с левия си крак. Още веднъж с десния и изведнъж в главата ми нещо изпука. Точно както се случва, когато си в самолет и налягането рязко се промени. Тъмнината зад затворените ми клепачи почервеня и усетих топлина върху кожата си. Беше топлината на слънчеви лъчи. Нямаше никакво съмнение по въпроса. А слабата миризма на сяра се беше усилила от едва доловима до подчертано неприятна. В това също не можеше да има съмнение.