Отворих очи.
Вече не се намирах в килера. Нито пък в закусвалнята на Ал. Въпреки че килерът нямаше външна врата, аз някак се бях озовал отвън. Намирах се в двора. Но той не беше тухлен и наоколо не се виждаха никакви магазини. Вместо това под краката си видях мръсен неравен цимент. Там, където би трябвало да се намира „Твоят мейнски уют“, имаше бяла стена, пред която бяха подредени няколко грамадни метални контейнера. Тяхното съдържание се издигаше във високи камари, покрити с огромни платна от груб конопен плат.
Обърнах се, за да погледна към сребристата каравана, в която се помещаваше закусвалнята на Ал. Тя беше изчезнала.
2
На нейно място се издигаше солидната, сякаш излязла от роман на Дикенс, текстилна фабрика Уоръмбо и по всичко личеше, че работи с пълна сила. До мен достигаше гръмовният шум от работата на бояджийници и сушилни, а също и своеобразното „шат-ууш, шат-ууш“ от масивните тъкачни станове, с които някога е бил запълнен вторият етаж (бях виждал снимки на тези машини, обслужвани от работнички в гащеризони и забрадки, в сградата на Лисбънското историческо общество, разположено в малка сграда в горната част на Главната улица). Сиво-бял пушек се разнасяше от три високи комина, които бяха разрушени по време на една свирепа буря през осемдесетте.
Аз самият бях застанал до голяма правоъгълна сграда, боядисана в зелено — вероятно сушилната барака. Заемаше половината двор и беше висока 5–6 метра. Току-що бях слязъл по някаква стълба, но наоколо не се виждаха стъпала. Нито пък обратен път. Усетих пристъп на паника.
— Джейк? — гласът на Ал беше едва доловим, сякаш стигаше до мен по някакво чудо на акустиката, както гласът, който ехото пренася на километри в тесния планински каньон. — Можеш да се върнеш по същия начин. Просто трябва да откриеш стъпалата.
Аз повдигнах левия си крак, усетих стъпало и паниката ми веднага утихна.
— Хайде де — насърчаваше ме гласът не по-силен от ехо, — разгледай наоколо преди да се върнеш обратно.
Но аз не можех да направя нито крачка. Просто стоях замръзнал на място, триех устата си с длан и усещах как очите ми са на път да изскочат от орбитите си. Усещах как ме побиват тръпки по кожата на главата и надолу по гръбнака. Бях изплашен, ужасен дори, но страхът ми беше изместен (поне аз момента) от диво любопитство. Виждах сянката си на циментовия под съвсем ясно, като парче черен плат. Виждах ръждата по веригата, която отделяше сушилната барака от останалия двор. Подушвах дебелите стълбове дим, издигащи се от трите комина. Миризмата беше достатъчно силна, та да ми залюти на очите. Някой екологичен инспектор би затворил цялата фабрика на секундата… само дето не ми се вярваше да има някакви екологични инспектори наоколо. Не бях сигурен дали Агенцията за защита на околната среда изобщо съществува за момента. Беше ми ясно къде се намирам: Лисбън Фолс, щата Мейн, дълбоко в сърцето на окръг Андроскогин. Истински важният въпрос беше, по кое време бях попаднал там.
3
На веригата висеше табела, която не можех да прочета — беше обърната на другата страна. Пристъпих напред, после се обърнах, затворих очи и направих няколко крачки в обратна посока, като си напомнях, че крачките трябва да са бебешки. Когато левият ми крак се удари в най-долното стъпало на стълбата, водеща към килера на Ал (или поне аз горещо се надявах да е така), аз бръкнах в задния си джоб и извадих паметната записка от шефа ми, с пожелание за приятно лято и напомняне за служебната сбирка през юли. За момент ми хрумна как ли би му харесало, ако следващата година Джейк Епинг реши да преподава кратък, шестседмичен курс върху Литература за пътуването във времето. След това откъснах част от листа, смачках го и го пуснах на първото стъпало от невидимата стълба. Топчето, разбира се, падна на земята, но, така или иначе, отбеляза мястото. Беше топъл следобед без вятър и не ми се вярваше хартията да бъде издухана от там, но за всеки случай намерих отчупено парче цимент и затиснах топчето с него, за всеки случай. Парчето цимент попадна върху стъпалото, но също и върху смачканата хартия. Защото там нямаше никакво стъпало. В главата ми изплува откъс от една стара песен: „Първо има планина, после я няма, после ето я отново.“
Ал ме беше посъветвал да разгледам наоколо и аз реших да го послушам. Реших, че ако все още не съм си изгубил ума, вероятно ще издържа още малко. Освен ако не видех парад на розови слонове или летяща чиния, кръжаща над автомобилната къща на Джон Крафтс. Повтарях си, че това не се случва наистина, че не може да се случва наистина, но никак не си вярвах. Философите и психолозите могат да спорят безкрай кое е реално и кое не е, но ние, обикновените хора, сме приели, че реалността е осезаемият свят, който ни заобикаля. Това действително се случваше. Ако не друго, вонята беше прекалено силна, за да е халюцинация.