Отидох до веригата, която висеше на височината на кръста, и приклекнах, за да мина отдолу. От другата страна на табелата в черно беше отпечатан надпис: „Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“. Аз се огледах назад и не забелязах някакви признаци, че поправките са на път да се случат скоро. След това заобиколих ъгъла на сушилната барака и едва не се спънах в човека, който беше седнал на слънце тъкмо там. Не че можеше да очаква да натрупа някакъв тен — беше навлякъл стар черен шлифер, надиплен около него като безформена сянка. По маншетите на двата ръкава се виждаха засъхнали сополи. Тялото под шлифера беше съвсем изпосталяло. Оловно сива коса висеше на мазни кичури около обраслите му бузи. Беше типичният скитник, до най-малката подробност.
На главата си имаше шапка с периферия, килната силно назад, която сякаш беше излязла директно от някой филм ноар от петдесетте — такъв, в който всички жени са с големи бомби, а всички мъже говорят бързо и отсечено около цигарата, закрепена в ъгълчето на устата им. И ето на, от лентата на шапката като старомоден журналистически пропуск се подаваше затъкнатата жълта карта. Някога трябва да е била ярко жълта, но честото опипване с мръсни пръсти я беше замазало.
Когато сянката ми падна в скута му, Човекът с жълтата карта се извъртя и ме огледа с мътни очи.
— Кой си ти, по дяволите? — попита той, но това прозвуча като: „Кой’с ти по дя’олите?“.
Ал не ме беше инструктирал как да отговарям на въпроси, затова избрах най-безобидния отговор, който ми хрумна.
— Хич не ти влиза в работата.
— Майната ти и на теб тогава.
— Чудесно — заключих аз, — дотук сме в пълно съгласие.
— А?
— Хубав ти ден — казах аз и тръгнах към портата, която стоеше отворена върху металната си релса. След нея вляво имаше паркинг, който не бях виждал на това място преди. Беше пълен с коли, повечето очукани, и до една достатъчно стари, та мястото им да е в музей. Имаше Буици с декоративни отвори отстрани и Фордове с остър нос. Това са колите на съвсем реални работници, въртеше се в главата ми, работници, които точно в момента са вътре във фабриката и си заработват надниците.
— Имам жълта карта от Зелената витрина — обади се скитникът. Звучеше едновременно раздразнено и тревожно. — Тъй че дай някой долар, защото днес удвояват парите.
Извадих петдесетцентовата монета и с чувството, че съм актьор с една единствена реплика в пиесата, казах:
— Не мога да отделя долар, но ето ти половин.
„И след това му даваш монетата“ беше казал Ал, но това не се наложи, той я грабна от пръстите ми и я приближи до лицето си. За момент си помислих, че ще я захапе, но той просто сви дългите си пръсти около нея и тя изчезна в юмрука му. След това върна погледа си върху мен и по лицето му се изписа почти комично недоверие.
— Кой си ти? Какво правиш тук?
— Да пукна, ако знам — отвърнах аз и пак се обърнах към портата. Очаквах, че той ще подвиква още въпроси след мен, но последва само тишина и аз минах през портата необезпокояван.
4
Най-новата кола на паркинга беше Плимут Фюри от средата или края на петдесетте. Регистрационните му номера изглеждаха като невъзможно древна версия на номерата на моето собствено Субару — по настояване на жена ми, на нашите номера имаше изобразена розова лента, знак на борбата с рака на гърдата. Номерът, който виждах пред себе си, носеше знака на щата, но беше оранжев, а не бял. Освен това, както в повечето щати, и мейнските номера вече се състоят от цифри и букви — моят беше 23383 IY — но почти чисто новият червено-бял Плимут нямаше букви в номера си, само цифрите 90–811.
Докоснах багажника. Беше плътен и затоплен от слънцето. Беше истински.
„Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън. А след това, приятел, светът е твой.“
Пред старата фабрика нямаше железопътни релси — не и по мое време — но ето че тук ги имаше. При това не бяха раздрънкани остарели реликви. Бяха съвсем здрави и лъскави. Някъде в далечината дори се чуваше пуфтенето на влак. Кога ли за последно през Лисбън Фолс са минавали влакове? Вероятно, когато фабриката още е била отворена, а Американски Гипс (местните го наричаха Американски Обир) е работил денонощно.
Само дето той тъкмо в момента работи денонощно, помислих си в следващия момент. Обзалагам се, че е така. Както и фабриката. Защото вече не сме второто десетилетие на двадесет и първи век.