Бях продължил да вървя напред, без дори да го осъзнавам — сякаш това беше сън. Сега се намирах на ъгъла на Главната улица и път 196, известен като Стария път за Луистън. Само дето в момента никак не беше стар. А на отсрещния ъгъл, диагонално отвъд кръстовището от мен…
… се намираше Кенебек Фрут Компани, което винаги ми се е струвало абсурдно грандиозно име за един магазин, който за десет години, откак преподавах в лисбънската гимназия, вечно беше на ръба на закриването или поне това беше моето впечатление. Вероятно единствената причина все още да оцелява, както и единственият му източник на приходи, беше крайно необичайната безалкохолна напитка Мокси. Управителят на Фрут Ко, един симпатичен старец на име Франк Аницети, веднъж ми беше доверил, че човечеството по природа (а вероятно и генетически) се дели на две групи: малката, но благословена група на избраниците, които оценяват Мокси… и всички останали. Франк наричаше всички останали „нещастното окаяно мнозинство“.
По мое време Кенебек Фрут Компани представляваше жълто-зелена правоъгълна сграда с мръсна витрина, лишена от стоки, освен ако котката, която понякога се излежава там, е за продан. Покривът беше хлътнал след множество снежни зими. В самия магазин не се предлагаше почти нищо друго, освен сувенири: ярко оранжеви тениски с надпис „Имам Мокси!“, ярко оранжеви шапки, оригинални календари, ламаринени табели, които изглеждат оригинални, но най-вероятно са произведени миналата година в Китай. През по-голямата част от годината магазинът почти няма клиенти, а рафтовете му са почти напълно празни, макар че все още може да се намерят някакви бонбони или картофен чипс, стига да харесвате чипс със сол и оцет. Хладилникът за безалкохолни напитки е плътно зареден с Мокси и нищо друго. Хладилникът за бира е празен.
Всеки юли в Лисбън Фолс се провежда Мейнският фестивал на Мокси с концерти на различни групи, фойерверки, парад — да пукна, ако лъжа — с големи летящи балони в чест на Мокси и местни кралици на красотата, облечени в бански в цветовете на Мокси, което ще рече толкова ярко оранжево, че би могло да прогори ретината на окото. Парадният церемониалмайстор винаги се облича като Доктор Мокси, т.е. с бяла манта, стетоскоп и една от ония ленти за глава с огледало. Преди две години церемониалмайсторът беше директорката на лисбънската гимназия, Стела Лангли, и се съмнявам, че хората скоро ще й позволят да го забрави.
По време на фестивала Кенебек Фрут Компани се съживява и прави доста добър оборот, дължащ се предимно на прехласнати туристи, минаващи през Лисбън Фолс на път към курортите в западен Мейн. През останалото време не е нищо повече от антика, пропита със слабата миризма на Мокси. Миризма, която лично на мен, вероятно, понеже спадам към „окаяното мнозинство“, винаги ми е напомняла лекарството Мустерол — невъобразимо вонящата паста, която майка ми втриваше по гърлото и гърдите ми, когато настивах.
Това, което виждах пред себе си в момента, застанал отсреща, на Стария луистънски път, беше процъфтяващ магазин, кипящ от живот. Фирменият надпис над вратата (отгоре „Освежете се със Севън Ап“, отдолу „Добре дошли в Кенебек Фрут Ко“) беше достатъчно ярък да хвърля ослепителни отблясъци в очите ми. Боята беше свежа, покривът не беше хлътнал, хора постоянно влизаха и излизаха, а на витрината вместо котка… Боже мой, портокали. Кой да си помисли, че Кенебек Фрут Ко някога е продавал плодове.
Тръгнах да пресичам улицата, но бързо се дръпнах назад, когато пред мен изръмжа един градски автобус. На табелата над разделеното предно стъкло пишеше Луистънски експрес. Когато автобусът спря с пукот при железопътния прелез, аз забелязах, че повечето пътници пушеха. Въздухът вътре трябва да беше подобен на атмосферата на Сатурн.
След като автобусът потегли (оставяйки след себе си миризма на полу-изгорял дизел като допълнение към вонята на развалени яйца, идваща от комините на Уоръмбо), аз прекосих улицата, като за момент се замислих, какво би се случило, ако ме блъсне кола. Дали ще се дематериализирам? Дали ще се събудя на пода в килера на Ал? Вероятно нито едното, нито другото. Сигурно просто ще си умра тук, в едно минало, по което доста хора изпитват носталгия, просто защото са забравили колко лоша е миризмата му или, защото никога не са вземали предвид тази особеност на петдесетте по начало.
Пред магазина стоеше някакво хлапе, подпряло един обут в черен ботуш крак на дървената облицовка зад гърба си. Яката на ризата му беше повдигната на врата, а косата му беше оформена в прическа, която разпознах (предимно от старите филми) като „ала Елвис Пресли“. За разлика от момчетата в моята класна стая, това хлапе нямаше катинарче, нито дори малка брадичка под долната устна. Осъзнах, че в света, който посещавах в момента (искрено се надявах, че е само посещение), биха го изхвърлили от училище, ако се появи с един единствен необръснат косъм на лицето си. Моментално.