Кимнах му. Джеймс Дийн ми кимна в отговор и каза: „Здрасти, татенце“.
Влязох в магазина и над главата ми дрънна звънче. Вместо миризма на прахуляк и гниещо дърво, ме посрещна аромат на портокали, ябълки, кафе и тютюн. В дясно от мен имаше стойка с комикси с откъснати корици — Арчи, Батман, Капитан Чудо, Гъвкавият човек, Разкази от криптата. Написана на ръка табела над това съкровище, което би докарало някои от постоянните клиенти на eBay до припадък, съобщаваше: „Комикси, 5 цента за брой, 3 бр. за 10 цента, 9 бр. за четвърт долар. Не пипай, ако не възнамеряваш да купиш.“
Вляво имаше стойка с вестници. Не се виждаше Ню Йорк Таймс, но имаше Портланд Прес Хералд и един останал брой от Бостън Глоуб. От първата си страница Глоуб съобщаваше: „Дълес клони към оттегляне, ако червен Китай се откаже от употребата на сила във Формоза“. Датите и на двата вестника бяха девети септември, 1958 година.
5
Взех броя на Бостънски Глоуб, чиято цена беше 8 цента, и минах напред към бара за наливни газирани напитки с мраморен плот, който не съществуваше по мое време. Зад него стоеше Франк Аницети. Наистина беше той, чак до сребристите кичури над ушите му. Само че в тази версия — да го наречем Франк 1.0 — беше слаб, а не закръглен и носеше очила с бифокални лещи без рамки. Освен това беше по-висок. Усещайки се като натрапник в собственото си тяло, аз се отпуснах на един висок стол.
Той кимна към вестника.
— Това ли ще е всичко или да предложа нещо за пиене?
— Каквото и да е, само да не е Мокси — чух се да отговарям.
Франк 1.0 се засмя.
— Нямаш грижи, синко. Какво ще кажеш за безалкохолна бира?
— Добре звучи — което беше вярно. Гърлото ми беше пресъхнало, а главата ми гореше. Имах чувството, че съм вдигнал температура.
— От пет или от десет?
— Моля, какво?
— Бира от пет или от десет цента? — повтори той и типично по мейнски провлачи думата „бира“.
— О, ами от десет, предполагам.
— Щом тъй предполагаш, аз пък предполагам, че си прав.
Той отвори сладоледения хладилник и извади замръзнала халба с размера на кана за лимонада. Напълни я от канелката и аз усетих миризмата на бирата, плътна и богата. Той изчисти натрупаната пяна с дръжката на дървена лъжица, допълни халбата догоре и я сложи на тезгяха.
— Ето на. Това и вестника, осемнадесет цента и пени за държавата.
Подадох един от автентичните долари на Ал и Франк 1.0 ми върна рестото.
Отпих през изплувалата отгоре пяна и бях изумен. Вкусът беше… пълен. Всяка капка беше наситена с вкус. Не знам как по-добре да го обясня. Този свят, съществувал преди петдесет години, миришеше отвратително, но на на вкус беше отличен.
— Това е чудесно — казах аз.
— Ахам. Радвам се, че ти харесва. Не си тукашен, а?
— Не.
— От друг щат?
— Уисконсин — отговорих. Не беше точно лъжа. До единадесетата ми година семейството ми живееше в Милуоки, докато баща ми не получи предложение да преподава английски в университета на южен Мейн. От тогава бях обиколил целия щат.
— Хубаво време си избрал да дойдеш насам — каза Аницети. — Повечето летовници вече ги няма, а това значи, че цените моментално падат. Ей това дето го пийваш, например. След Деня на труда6 десетцентова бира струва само десетаче.
Звънчето над вратата дрънна и дъските на пода изскърцаха. Това скръцване беше някак уютно. Последният път, когато бях влязъл в Кенебек Фрут с надеждата да си купя ролка Тумс7 (надеждата ми не беше оправдана), дъските бяха простенали.
Един младеж, трябва да беше на около седемнадесет, се вмъкна зад тезгяха. Тъмната му коса беше ниско подстригана, почти армейски. Приликата му с мъжа, който ме беше обслужил, беше очевидна и аз осъзнаха, че това е моят Франк Аницети. Мъжът, който беше забърсал пяната от моята халба бира, беше баща му. Франк 2.0 дори не ме погледна. За него бях просто поредният клиент.
— Тайтъс е качил камиона на рампата — каза младежът на баща си. — Каза, че ще е готов до пет.
— Ами, хубаво — каза Аницети Старши и запали цигара.
Чак сега забелязах, че мраморния плот на бара е обрамчен с малки керамични пепелници. По тях беше изписано: „Уинстън имат отличен вкус, както се полага на истински цигари“. Той ме погледна и попита: