— Искаш ли топка ванилов сладолед в безалкохолната си бира? От заведението. Ние тук се грижим добре за туристите, особено когато са окъснели.
— Благодаря, и така е добре — отвърнах аз. Още малко сладост и главата ми щеше да гръмне. Пък и бирата беше силна — сякаш пиех газирано еспресо.
Хлапето ме дари с усмивка, сладка като напитката в замръзналата халба — в нея нямаше и следа от насмешливото пренебрежение на последователя на Елвис отвън.
— В училище четохме един разказ — обади се той, — дето местните изяждали туристите, ако се появят след края на сезона.
— Франки, бива ли да се говорят такива неща на гостите — скастри го господин Аницети, но и той се засмя.
— Няма проблем — уверих го аз. — Аз самият съм преподавал този разказ. Шърли Джаксън, нали така? „Летните хора“.
— Същият — потвърди Франк. — Не го схванах съвсем, ама ми хареса.
Аз пак отпих от бирата си и, когато я оставих (халбата звънна о мраморния плот дебело и доволно) не се изненадах да видя, че почти е свършила. Виж към това можех да се пристрастя. Беше хиляда пъти по-добро от Мокси.
По-възрастният Аницети издуха облак дим към тавана, където перките на вентилатора го завъртяха в мързеливи сини снопове.
— Учител ли си, господин…?
— Епинг — отговорих му аз. Дори не ми хрумна да му дам фалшиво име. — Да, но тази година ми се полага творчески отдих.
— Това ще рече, че си е взел цяла година отпуска — каза Франк.
— Знам какво означава — отвърна Аницети.
Опитваше се да звучи раздразнено, но без особен успех. Реших, че тези двамата ми харесват точно толкова, колкото и бирата. Даже и малкият хулиган отвън ми харесваше, дори само защото нямаше представа, че вече се е превърнал в клише. Тук усещах някакво чувство на сигурност, знам ли, на предопределение. Очевидно чувството беше лъжливо, този свят беше толкова опасен, колкото всеки друг, но аз притежавах информация, която до този следобед мислех, че е се полага само на Господ. Знаех, че усмихнатото момче, на което беше допаднал разказът на Шърли Джаксън ще преживее този ден, както и всеки следващ ден в близките петдесет години. Знаех, че няма да умре в автомобилна катастрофа, няма да получи инфаркт или да се разболее от рак на белите дробове, задето диша дима от цигарите на баща си. С Франк Аницети всичко щеше да бъде наред.
Аз погледнах часовника на стената (на циферблата пишеше: „Започнете деня с усмивка, пийте кафе Бодрост“). Показваше 12:22 ч. Това нямаше никакво значение за мен, но се престорих на изненадан. Глътнах остатъка от бирата и се изправих.
— Трябва да побързам, ако искам да стигна до приятелите си в Касъл Рок навреме.
— Карай внимателно по шосе 117 — предупреди ме Аницети. — Пътят не го бива.
Думите му отново прозвучаха разтеглени. Сякаш от години не бях чувал толкова силен мейнски акцент. След това се сетих, че това е точно така и за малко да се изсмея на глас.
— Ще внимавам, благодаря. И, синко, за онзи разказ на Шърли Джаксън.
— Да, сър?
„Сър“ моля ви се, при това без капка сарказъм. Добрите впечатления от ’58-ма ставаха все повече. Като изключим вонята от фабриката и цигарения дим.
— Няма нищо за схващане.
— Така ли? Ама господин Мърчант друго разправя.
— С цялото ми уважение към господин Мърчант, кажи му, че Джейк Епинг е казал, че понякога пурата е само дим, а историята е просто история.
Момчето се засмя.
— Ще му кажа. Още утре, третият час в училище.
— Добре — кимнах на бащата и много ми се щеше да му кажа, че благодарение на Мокси (което той още не продаваше), бизнесът му ще оцелее на все същото място дълго след като той си е отишъл. — Благодаря за безалкохолната бира.
— Заповядай по всяко време, синко. Мисля още да смъкна цената на голямата халба.
— До десетаче?
Той се ухили. И неговата усмивка, като тази на сина му, беше откровена и лековата.
— Е, това е приказка.
Звънчето дрънна. Влязоха три дами. Никакви панталони. И трите носеха рокли с подгъв, стигащ до средата на прасците им. И бях с шапки! На две от шапките имаше малки бели воалетки. Те започнаха да ровят в касите с плодове и да избират най-добрите образци. Аз тръгнах да си излизам, после се сетих нещо и се обърнах.
— Дали случайно можете да ми кажете какво е Зелената витрина?
Бащата и синът си размениха развеселени погледи, които ми напомниха един стар виц. Турист от Чикаго в скъпа спортна кола спира пред селска къща дълбоко в провинцията. Старият фермер седи на верандата си и пуши лула от царевичен кочан. Туристът се подава от Ягуара си и пита: „Ей, старче, как да стигна до Източен Макиас?“. Старецът замислено дърпа няколко пъти от лулата си и отговаря: „Като си останеш на мястото.“